Стаята тънеше в жълтеникавата дневна светлина, която струеше вече през нашарения на ивици транспарант, обаче всъде наоколо беше тихо. Ида Юнгман и мама сигурно още спяха. Не се чуваше нищо освен равномерния и мирен шум, произвеждан от един слуга, който равнеше с гребло чакъла по градинските алеи, и бръмченето на една муха зад транспаранта, заблъскала се упорито в стъклото на прозореца и сянката й се стрелкаше в дълги начупени линии по платното... Тишина! Самотният шум на греблото и еднообразното бръмчене! И този кротко оживен покой изпълни тутакси малкия Йохан с прекрасното чувство на онова мирно, ненарушимо и изискано уединение на морските бани, което той обичаше повече от всичко друго. Хвала на бога! Тук не можеше да дойде нито един от хората в излъскани камгарнови жакети, които на земята бяха застъпници на тройното правило и граматиката, защото тук беше доста скъпо...
Внезапно бликнала радост го накара да скочи от леглото и да изтича бос до прозореца. Той диша транспаранта, отвори едното крило, като дръпна боядисаната с бял лак кука, и погледна подир мухата, полетяла над. покритите с чакъл алеи и лехите с рози в градината. Музикалният павилион, обраснал в полукръг с чемшир, стоеше още празен и притихнал пред сградите на хотела. „Маяковото поле“, което носеше името си от маяка, извишил се негде отдясно, се разстилаше далеко под белезникаво прибуленото небе, докато ниската му трева, разкъсана от петна гола земя, преминеше във висока и твърда крайбрежна растителност, а накрая в пясък там, гдето се виждаха редиците от малки дървени частни павилиони и плетени столове, всички обърнати към морето. И морето се ширеше там в покой и утринен зрак на зелени и сини, гладки и къдрави ивици, а между червено боядисаните шамандури, които бележеха водния път, от Копенхаген пристигаше параход; сега обаче не беше необходимо да се знае дали името му е „Наяда“ или „Фридерика Йовердик“. И Хано Буденброк пое отново дълбоко и с тиха наслада уханния повей, изпращан му от морето, и го поздрави нежно с очи, изпрати му безмълвен, благодарствен и сърдечен привет.
И после започна денят, първият от тия скъдно отмерени двадесет и осем дни, които отначало изглеждаха като вечно блаженство и се топяха тъй бързо, щом минеха първите няколко... Закусваха на балкона или под големия див кестен долу на детското игрище, гдето беше закачена голяма люлка. И всичко — миризмата, която лъхаше от набърже изпраната покривка, когато келнерът я разстилаше върху масата, салфетките от тънка хартия, необичайният хляб, обстоятелството, че тук ядяха яйца не като у дома с костени, а с обикновени чайни лъжички и от метални чашки, — всичко възхищаваше малкия Йохан.
И всичко, което следваше, беше подредено свободно и леко — един чудно безделен и приятен живот, който течеше без смутове и грижи: това предипладне на плажа, докато горе курортният оркестър изпълняваше утринната си програма, това лежане и почиване пред плетения стол, това нежно и мечтателно играене с мекия пясък, който не цапа, това незатруднено и безболезнено реене и унасяне на очите над зелената и синя безкрайност, от която волно и безпрепятствено с кротко свистене се носеше насам могъщ, свеж, буен и дивно ухаещ полъх, който обвиваше ушите и предизвикваше приятно замайване, лек шемет, гдето беззвучно и блажено потъваше чувството за време и пространство и за всичко ограничено... После къпането, което беше много по-приятно, отколкото в къпалнята на господин Асмусен, защото тук нямаше „жабуняк“, светлозелената, кристално бистра вода се пенеше надалеко, когато я разбъркваше човек; вместо плъзгави дъски, стъпалата газеха меко, леко набраздено пясъчно дъно; най-сетне и синовете на консул Хагенщрьом бяха далеч, много далеч оттук — в Норвегия, или в Тирол. Консулът обичаше през лятото да предприема по-далечни пътешествия — и значи: защо не, нали?... Една разходка за загряване покрай брега до „Камъка на чайките“ или „Морския храм“, втора закуска в плетения стол на плажа — и наставаше часът, когато трябваше да се качат в стаите си и да отпочинат един час, преди да се облекат за table d’hôte. Тази table d’hôte беше забавна, защото морските бани процъфтяваха. Много хора, приятелски семейства на Буденброкови, хамбургчани, дори посетители от Англия и Русия пълнеха голямата зала на курортния хотел. На малка масичка един господин в черно облекло насипваше тържествено супата от лъскав сребърен супник, поднасяха четири блюда, всяко от които беше по-вкусно, по-дъхаво или най-малкото приготвено някак по-различно, отколкото у дома, на много места по дългите трапези пиеха шампанско. Често от града идваха отделни господа, които през цялата седмица не можеха да се откъснат от работата си, за да се поразсеят и след ядене да позавъртят рулетката: консул Петер Дьолман, който беше оставил дъщеря си у дома и гръмогласно разказваше на долнонемски диалект такива безсрамни историйки, че хамбургските дами от смях започваха да кашлят и молеха за една минута почивка, сенатор доктор Кремер, старият директор на полицията, чичо Кристиан и неговият приятел от ученически години сенатор Гизеке, който също идеше без семейството си и плащаше всичко за Кристиан Буденброк. По-късно, докато възрастните пиеха кафе под тентата на сладкарницата, Хано седеше неуморно на един стол пред стъпалата на павилиона и слушаше музиката. Бяха се погрижили и за следобеда. В градината имаше стрелбище, а надясно от швейцарските къщи се намираха оборите с коне, магарета и крави, млякото на които пиеха надвечер още топло, разпенено и дъхаво. Можеха да се разходят до градчето по „Предната редица“, оттам можеха да отидат с лодка до „Привала“, гдето по брега се намираше янтар, можеха да играят крокет на детското игрище или да седнат на някоя пейка на залесения хълм, който се издигаше зад хотела и гдето беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte, и Ида Юнгман да му почете нещо на глас... И все пак най-разумното беше винаги да се върнеш край морето и в полуздрача, обърнал лице към открития хоризонт, да седиш отпред на кея, да махаш с кърпичката си на големите параходи, които се плъзгаха край тебе, и да слушаш как дребните вълни се плискаха с леко бърборене о каменните блокове и целият простор наоколо беше изпълнен от това кротко и величаво бучене, което шепнеше благодушно на малкия Йохан и го увещаваше да затвори в неизказано доволство очите си. Но после Ида Юнгман казваше: