— Хайде, Ханохен, трябва да си вървим! Време е за вечеря. Ще умреш, ако речеш да заспиш тука...
С какво успокоено, задоволено и благотворно редовно биещо сърце се връщаше той всеки път от морето! След като вечеряше с мляко или черна бира в стаята си, защото майка му се хранеше по-късно в стъклената веранда на курортния хотел сред голяма компания, той си лягаше пак между изтънелите чаршафи на леглото и заспиваше веднага, без всякакъв страх и трепет, под мирните и пълни удари на задоволеното сърце и приглушения ритъм на вечерния концерт.
В неделя, като неколцина други господа, задържани през седмицата от работата си в града, сенаторът пристигаше при домашните си и оставаше до понеделник сутринта. Но малкият Йохан не обичаше много тия недели, макар че на table d’hôte сервираха сладолед и шампанско, макар че устройваха езда на магарета и разходки с платноходи навътре в морето. Спокойствието и уединението на баните беше нарушено. Цяла тълпа хора от града, чието място съвсем не беше тук — „еднодневки от доброто средно съсловие“, както с благосклонно пренебрежение ги наричаше Ида Юнгман, — загъмжаваше след пладне из градината и по плажа, за да пие кафе, да слуша музика, да се къпе. Хано с най-голямо удоволствие би се затворил в стаята, за да изчака отлива на тия празнично натруфени размирници. Да, той се радваше, когато в понеделник всичко отново тръгваше по старите релси, когато се махнеха и бащините очи, тези очи, които цели шест дни бяха далеко от него и които — той прекрасно бе почувствувал това — през целия неделен ден бяха го гледали отново критично и изпитателно.
Минаха четиринадесет дни, но Хано си казваше и твърдеше пред всекиго, който беше наклонен да го слуша, че останалото дреме щяло да бъде дълго като есенната ваканция. Уви, тази утеха беше измамна, защото, стигнал връхната точка на ваканцията, Хано вече слизаше и се приближаваше към края; приближаваше се бързо, тъй ужасно бързо към него, че ако би могъл, би се вкопчил във всеки отделен час, за да не му позволи да отлети, и би забавил всяко свое вдъхване на морски въздух, за да не пропилее с немара цялото си щастие.
Ала времето течеше неудържимо в смяната на дъжд и слънчев зрак, вятър откъм морето и откъм сушата, неподвижен, натежал зной и грохот,ни бури, които не можеха да надвият водата и като че нямаха намерение да секнат. Имаше дни, когато североизточният вятър връхлиташе залива с чернозелени водни маси, които покриваха плажа с водорасли, миди и медузи, и застрашаваше павилионите. Тогава мътното разбунено море беше покрито надлъж и нашир с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с вой, трясък, съскане и гръм върху пясъка. Имаше други дни, когато западният вятър тласкаше морето назад и го отблъскваше тъй далеко, че гиздаво накъдреното дъно се откриваше далече навътре и навсякъде се виждаха голи пясъчни наноси; в същото време заваляваше пороен дъжд, небето, земята и водата се сливаха в едно, буйният вятър налиташе върху дъжда и го блъскаше така срещу стъклата на прозорците, че по тях се стичаха не капки, а ручейчета и те ставаха непрозрачни. Тогава Хано обикновено се въртеше в голямата зала на хотела около малкото пиано, което беше доста пораздрънкано от валсовете и шотландския танц, свирени на вечеринките, та на него не се импровизираше така благозвучно, както у дома на рояла, но все пак с неговия сподавен и глух тон можеха да се постигнат забавни ефекти. И отново наставаха други дни, сини, съвсем безветрени и душно топли дни, когато сините мухи бръмчаха в слънцето над „Маяковото поле“ и морето се разстилаше безмълвно, лъскаво като огледало, бездиханно и неподвижно. И когато останаха още три дни, Хано си казваше и обясняваше на всекиго, че това време щяло да бъде дълго като ваканцията по Петдесетница. Но колкото неуязвима и да беше тази сметка, той самият не й вярваше и в сърцето му отдавна и властно бе се надигнало съзнанието, че все пак човекът в излъскания камгарнов жакет е бил прав, че все пак четирите седмици ще имат край и че все пак ще продължат оттам, гдето бяха спрели, и ще минат на това и това…