Натовареният файтон опря пред курортния Хотел — денят на отпътуването беше настанал. Рано сутринта Хано каза сбогом на морето и на плажа, сега каза сбогом и на келнерите, които получиха пари за почерпка, на музикалния павилион, на лехите с рози и на всички летни дни. И след това файтонът потегли край поклоните на хотелския персонал.
Той мина по алеята, която водеше към градчето, и затрополи по „Предната редица“. Хано притисна глава в ъгъла и се загледа през прозореца. На задната седалка срещу него седеше с ведри очи, беловласа и кокалеста Ида Юнгман. Утринното небе беше белезникаво забулено. Трава се диплеше на лежи вълни, които бягаха бързо пред вятъра. Сегиз-тогиз по стъклата чукаха дъждовни капки. В края на „Предната редица“ хората седяха пред пътните врати и кърпеха мрежи; доприпкаха боси деца и се загледаха любопитно подир файтона. Те оставаха тук...
Когато задминаха последните къщи, Хано се наведе напред, за да види за сетен път маяка, после пак се облегна назад и затвори очи.
— Идущата година пак, Ханохен — каза Ида Юнгман с дълбок утешителен глас.
Но тъкмо тези думи накараха брадичката му да затрепери и да бликнат сълзите, набрали се под дългите му мигли.
Лицето и ръцете му бяха позагорели от морския въздух, по ако с това летуване на море целяха да го направят по-як, по-енергичен, по-бодър и по-устойчив, те бяха окаяно сбъркали — тази безнадеждна истина го изпълваше всецяло. Благодарение на тия четири седмици, прекарани в съкровено празнично настроение и покой край морето, той бе станал още по-мекошав, по-разглезен, по-мечтателен и по-чувствителен от преди и още по-неспособен да остане храбър, като си спомнеше за тройното правило на господин Титге, или да не изпадне в пълно малодушие при мисълта за запаметяването на исторически дати и граматически правила, за отчаяното, лекомислено захвърляне на книгите и дълбокия сън, който го спасяваше от всичко, за страха на следващия ден и преди часовете, за несполуките, за враждебно настроените Хагенщрьомови и за изискванията, които баща му предявяваше към него.
Но после утринното пътуване го поразведри — колелетата летяха по пълните с вода коловози на шосето и птичките чуруликаха. Той си спомни за Кай и предстоящата среща с него, за господен Пфюл, за часовете по пиано, за рояла и хармониума. Впрочем утре беше неделя, а и първият учебен ден в понеделник още не криеше някакви опасности. Ах, усещаше още малко пясък от плажа в обувките си с копчета... ще помоли стария Гроблебен, който ги почистваше, да не го изсипва. Нищо! Нека всичко започне отново — камгарновите жакети, Хагенщрьомови и другото. Той имаше нещо, което го утешаваше. Щеше да си спомня за морето и за приморската градина всеки път, когато всичко отново се струпа на главата му... и една съвсем бегла мисъл за шума, с който вечер в тишината малките вълни, дошли отдалеко, от потъналите в тайнствен сън далнини, се плискаха о каменния кей — тази мисъл ще го успокоява, ще го направи неуязвим от каквито и да било житейски гадости...