ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Не беше само старческа немощ онова, което един студен януарски ден — приблизително шест години след като семейството беше влязло в къщата на „Менгщрасе“ — повали окончателно старата мадам Антоанета Буденброк на високото й балдахинено легло в спалнята на полуетажа. Старата дама беше държелива до самия този ден и носеше достолепно изправена едрите си бели странични букли, посещаваше заедно със съпруга и децата си главните гощавки, които се даваха в града, и по осанка не отстъпваше на елегантната си снаха, когато сами Буденброкови канеха гости. Един ден обаче съвсем неочаквано се яви някакво отчасти неустановено страдание — изпърво само лек катар на червата — и доктор Грабо предписа малко гълъбово месо и бял хляб; скоро обаче започнаха спазми, съпроводени от повръщане, които невъобразимо бързо доведоха до изтощение, до някакво кротко състояние на отпадналост, което вдъхваше опасения.
Но след като доктор Грабо има кратък сериозен разговор с консула вън на стълбата и след като втори, допълнително повикан лекар — един нисък, набит господин с черна брада и мрачен поглед — започна да идва редовно заедно с Грабо, физиономията на къщата сякаш изведнъж се промени. Ходеха на пръсти, шепнеха със сериозен вид, а на колите биде запретено да минават през преддверието. Като че беше влязло нещо ново, чуждо, необикновено, някаква тайна, която всеки четеше в очите на другия; мисълта за смъртта намери достъп и властвуваше безмълвно в просторните стаи.
Не биваше също да се ходи на празненства, тъй като дойдоха и гости. Болестта продължаваше вече четиринадесет или петнадесет дни и след една седмица пристигна от Хамбург старият сенатор Дюшан, брат на умиращата, заедно с дъщеря си; след още няколко дни дойде сестрата на консула заедно с мъжа си, франкфуртския банкер. Всички останаха да живеят в къщата и Ида Юнгман беше претрупана с работа — да се грижи за различните спални и да държи винаги в готовност хубави закуски с раци и порто, а в кухнята непрекъснато пържеха и печеха...
Горе край болничното легло седеше Йохан Буденброк; хванал безсилната ръка на своята стара Нета, той гледаше безмълвно, някъде пред себе си, с вдигнати вежди и поувиснала долна устна. Стенният часовник чукаше глухо и с дълги паузи, но много по-нарядко дишаше болната — еднократно, късо и повърхностно... Една сестра в черно облекло се занимаваше на масата с бульона, който щеше да се опита да й слага в устата; сегиз-тогиз влизаше безшумно някой член на семейството и отново изчезваше.
Старецът сигурно си спомняше как преди четиридесет и шест години бе седял за пръв път край смъртния одър на първата си съпруга и сигурно сравняваше безумното отчаяние, кипяло тогава в него, със замислената печал, с която сега, сам толкова остарял, гледаше промененото, безтрепетно и ужасно равнодушно лице на старата жена; тя никога не бе му създала голямо щастие, нито голяма болка, но дълги години бе издържала с благоразумно приличие до него и сега също така бавно си отиваше.
Той не мислеше много, само с леко поклащане на главата се взираше неотстъпно назад в своя собствен живот и в живота изобщо, който внезапно му се стори тъй далечен и чудноват; взираше се в тая излишно шумна суетня, сред която някога бе се намирал и той, която незабелязано бе се отдръпнала от него и сега ехтеше отдалече в учудено слухтящите му уши... Навремени той казваше полугласно като че на себе си:
— Куриозно! Куриозно!
И когато сетне мадам Буденброк изпусна без борба последната си, съвсем къса въздишка, когато в трапезарията, гдето биде прочетена заупокойната молитва, носачите дигнаха тежкия, покрит с цветя ковчег, за да го изнесат — неговото настроение не се промени, той дори не заплака; остана му обаче това леко, учудено поклащане на главата и това почти усмихнато „куриозно!“ стана негова любима дума... Нямаше съмнение, че и Йохан Буденброк се приближаваше към своя край.
Той започна да седи безмълвен и унесен в семейния кръг; и ако някой път вземеше на колената си малката Клара, за да й попее негли някоя от своите стари, забавни песни, например „Омнибусът из града пътува... “ или „Виж мухата на стената... “, той можеше внезапно да замълчи, да заклати глава със своето „куриозно!“, сякаш сепнат в дълъг, отчасти несъзнателен размисъл, да сложи внучката на пода и да се извърне настрана.
Един ден той каза:
— Жан, assez, нали?
И тутакси из града започнаха да циркулират чисто отпечатаните и снабдени с два подписа формуляри, в които Йохан Буденброк-стари си позволяваше да извести, че напредналата му възраст го заставяла да преустанови досегашната си търговска дейност и че поради това прехвърля с днешна дата основаното през лето 1768 от покойния му баща предприятие „Йохан Буденброк", с всички активи и пасиви и под същата фирма, на своя син и донинешен associé Йохан Буденброк, с молба, дареното му от толкова страни доверие да бъде оказвано на неговия син... с дълбоко уважение — Йохан Буденброк-стари, който занапред престава да подписва.