ГЛАВА ПЕТА
Бракът, от който се бе родил малкият Йохан, взет като тема за разговори в града, не бе загубил никога своята привлекателност. Както беше положително, че всеки един от двамата съпрузи се отличаваше с нещо екстравагантно и загадъчно, така положително беше и това, че този брак сам по себе си имаше необикновен и необясним характер. Изглеждаше като трудна, но благодарна задача да се отмахне булото и да се доизяснят отношенията между двамата без оглед на оскъдните външни факти. Ето защо във всекидневни и спални стаи, в клубове и казина, дори на борсата хората приказваха толкова повече за Герда и Томас Буденброк, колкото по-малко знаеха за тях.
Как бяха се намерили тези двама хора и как се държаха един към друг? Спомняха си неочакваната решителност, с която преди осемнадесет години тридесетгодишният тогава Томас Буденброк бе се заел с работата. „Тази или никоя друга!“ — беше казал той. И с Герда сигурно е било същото, защото тя в Амстердам до двадесет и седмата си година бе отказвала на всички, а бе склонила тутакси да вземе тоя кандидат. Значи, женитба по любов, мислеха си хората, защото, колкото тежко и да им беше, трябваше да признаят, че Гердините 300 000 сигурно са играли второстепенна роля в цялата тая история. Но пък, от друга страна, и от самото начало между двамата се долавяше извънредно малко любов или онова, което се разбираше под думата любов. По-скоро от самото начало в техните отношения не можеше да се констатира нищо друго освен вежливост, една съвсем необикновена между съпрузи, коректна и почтителна вежливост; непонятно беше обаче това, че тази вежливост изглеждаше да изхожда не от вътрешно отдалечение и отчужденост, а от някакво твърде своеобразно, безмълвно и дълбоко взаимно доверие и познаване, от някакво постоянно взаимно внимание и отстъпчивост. Годините не бяха променили нищо. Промяната, която бяха докарали те, се състоеше само в това, че сега разликата във възрастта между двамата започна да изпъква очебийно, колкото незначителна и да беше с оглед числото на годините.
Поглеждаха към двамата и намираха, че този вече понадебелял мъж застаряваше бързо, а жената до него беше млада. Намираха, че Томас Буденброк изглеждаше посърнал — да, тази беше единствено правилната дума за него въпреки просто смешната донякъде суетност, с която се докарваше той, докато Герда не беше се изменила почти никак през тия осемнадесет години. Тя изглеждаше като консервирана от нервната студенина, в която живееше и която лъхаше от нея. Тъмночервените й коси бяха запазили напълно цвета си, хубавото й бяло лице — съразмерността си, а снагата й — своята стройност и високото достолепие. В ъглите на донякъде твърде малките й, донякъде твърде приближени кестеняви очи лежаха все още онези синкави сенки... Никой нямаше вяра в тия очи. Те гледаха странно и хората не бяха в състояние да разгадаят какво беше написано в тях. Тази жена, чийто нрав беше тъй хладен, тъй прикрит, затворен, резервиран и недружелюбен и която изглеждаше да изразходва малко жизнена топлина единствено за музиката си, будеше неопределени подозрения. Хората измъкнаха малко прашната си психология, за да я приложат спрямо съпругата пи сенатор Буденброк. Тихата вода често е дълбока. Някои люде са хитри лисици. И тъй като все пак желаеха да доближат целия въпрос малко повече към себе си и изобщо да узнаят и да разберат нещо, тяхната скромна фантазия ги наведе на мисълта, че не може да бъде друго освен това: хубавата Герда сигурно мами малко стареещия си мъж.
Внимаваха много и не мина дълго време, докато сметнаха единодушно, че Герда Буденброк в отношенията си към господин лейтенант фон Трота, меко казано, преминава границите на нравствеността.
Рене-Мария фон Трота, родом от Ренания, служеше като старши лейтенант в една от пехотните дружини, които бяха на гарнизон в града. Червената яка отиваше хубаво на черните му коси, които бяха вчесани настрани, а вдясно бяха отметнати назад от челото като висок, гъст и къдрав гребен. Но макар че снагата му изглеждаше едра и яка, цялата му осанка, движенията му, а така също начинът да говори и да мълчи правеха крайно невойнишко впечатление. Той обичаше да мушне едната ръка между копчетата на полуотворената си куртка или да седи с буза, опряна върху опакото на ръката си; поклоните му бяха лишени от всякаква пъргавина, не се чуваше дори да чукне токовете си, а към униформата върху мускулестото си тяло се отнасяше небрежно и своенравно като към цивилен костюм. Дори тесните му юношески мустачки, спуснали се косо надолу към ъглите на устата — мустачки, които още не можеха да бъдат юначно засукани, — допринасяха за засилване на това невойнишко общо впечатлеше. Но най-забележителни у него бяха очите: големи, извънредно лъскави и толкова черни, че изглеждаха като бездънни, пламтящи глъбини. Очи, които се спираха замечтани, сериозни и блещукащи върху предмети и лица.