Без съмнение бе постъпил в армията против волята си или поне без всякакво влечение, защото въпреки телесната си здравина беше неспособен в службата и необичан от другарите си, чиито интереси и развлечения — интереси и развлечения на млади офицери, завърнали се недавна от победоносен военен поход — той почти не споделяше. Те го смятаха за неприятен и екстравагантен особняк, който правеше самотни разходки, не обичаше ни коне, ни лов, ни игра на карти, ни жени, всичките мисли на който се въртяха около музиката, защото той свиреше на няколко инструмента. Неговите пламенни очи и невойнишката му, в същото време занемарена и актьорска осанка се мяркаха на всички опери и концерти. Клуба и казиното не посещаваше.
Така или иначе той правеше най-необходимите визити у видните семейства, но отклоняваше почти всички покани и всъщност ходеше на гости само в къщата на Буденброкови — прекалено често, както мислеха хората, прекалено често, както мислеше сам сенаторът.
Никой не подозираше какво става в душата на Томас Буденброк, никой не биваше да подозира; и тъкмо това беше тъй ужасно трудно: да държи всички в неведение относно мъката, ненавистта и безсилието си. Хората започнаха да го намират малко смешен, но може би те щяха да изпитат състрадание към него и да потиснат подобни чувства, ако що-годе можеха да предполагат с каква страхлива раздразнителност беше той нащрек пред присмеха, колко отдавна и отдалече бе го предусетил и видял да се приближава — дълго-дълго преди някому от тях да беше минало през ума подобно нещо. От тая тревога беше изникнала до известна степен и неговата „суетност“, заради която често му се присмиваха. Той пръв започна да наблюдава подозрително постоянно изпъкващото несъответствие между неговата собствена осанка и Гердината странна свежест, ненакърнена от годините; и сега, откак в къщата му беше влязъл господин фон Трота, той се принуждаваше да крие и да се бори с остатъка от своите сили срещу тревогата си — принуждаваше се, защото се страхуваше, че ако издаде тая тревога, всички ще се усмихнат, щом само чуят името му.
Герда Буденброк и младият своеобразен офицер бяха се намерили, разбира се, в полето на музиката. Господин фон Трота свиреше на пиано, цигулка, виола, виолончело и флейта — на всички превъзходно — и често сенаторът узнаваше за предстоящото посещение благодарение на това, че ординарецът на господин фон Трота, помъкнал на гръб кутията с виолончелото, минаваше покрай зелените мрежи по прозорците на частната му кантора и изчезваше в къщата. Тогава Томас Буденброк седеше на писалището си и чакаше, докато видеше, че в къщата му влиза и той, приятелят на неговата жена, докато над него в салона се надигнеха талазите на ония хармонии, които са напеви, жалби и свръхчовешко ликуване, които сякаш спазмодично протягаха или оплитаха ръце и след безчислени и неясни екстази рухваха ридаещи и чезнеха в нощ и мълчание. Ах, нека кипят и ехтят, нека плачат и ликуват, нека се прегръщат под буйната пяна и да вилнеят свръхестествено, колкото си щат! Лоша, действително мъчителна беше беззвучността, която следваше, която продължаваше тъй дълго-дълго в салона над него и беше тъй безкрайно дълбока и безжизнена, че навяваше ужас. Нито една крачка не разклащаше тавана, не чуваше да местят стол; царуваше нечиста, коварна, мълчалива, премълчаваща тишина... Тогава Томас Буденброк седеше и се плашеше тъй силно, че понякога тихо изохкваше.
От какво се страхуваше? Хората пак бяха видели, че господин фон Трота влезе в къщата му и сякаш с техните очи, така, както тя се рисуваше пред тях, той видя следната картина: самия себе си, застарял, изхабен и навъсен мъж, седнал до прозореца в кантората, докато горе неговата красива жена свиреше с любовника си и не само свиреше... Да, той знаеше, че именно така виждаха хората нещата. Но въпреки това знаеше също, че в действителност думата „любовник“ не беше никак характерна за господин фон Трота. Ах, той би бил почти щастлив, ако можеше да го схване като такъв и да го нарече така, ако можеше да го приеме и презира като вятърничав, невежествен и долен хлапак, който излива нормалната си порция дързост в малко изкуство и по тоя начин печели женски сърца. Той опита всичко само и само да му сложи такъв печат. Единствено с тая цел разбуди в себе си инстинктите на своите предци — неприязнеността и недоверието на уседналия и пестелив търговец спрямо авантюристично настроената лекомислена и от търговска гледна точка несигурна военна каста. Мислено, а и в разговори той постоянно наричаше господин фон Трота с презрително натъртване „лейтенанта“, ала всеки път чувствуваше прекрасно, че тази титла беше най-непригодна да изрази същината на тоя млад човек.