От какво се плашеше Томас Буденброк? От нищо... от нищо особено. Ах, да можеше да се опълчи срещу нещо осезаемо, просто и брутално! Той завиждаше на ония хора там вън за простата картина, която те си рисуваха относно цялата тая работа, защото, докато седеше тук заровил глава в ръцете си и слухтеше, преизпълнен от мъка, разбираше прекрасно, че „изневяра“ и „прелюбодеяние“ не бяха думите, с които можеха да бъдат назовани мелодичните и бездънно тихи неща, които ставаха над него.
Понякога, когато поглеждаше навън към сивите фасади на къщите и минувачите, когато опираше очи върху окачения насреща подарък по случай юбилея на фирмата — паметното табло с портретите на предците — и си припомнеше цялата история на своя род, той си казваше, че е дошъл краят на всичко и че би липсвало само онова, което ставаше сега. Да, липсваше само то — личността му да стане предмет на подигравки и хората да започнат да одумват името му и семейния му живот, за да се увенчее всичко... Но тази мисъл му действуваше почти благотворно, защото му се струваше проста, понятна, здрава, допустима и изразима в сравнение с тъпото мъдруване върху тая срамна загадка, върху тоя мистериозен скандал над главата му.
Не можеше да понася по-дълго, бутна креслото назад, излезе от кантората и се качи в къщата. Къде да отиде? В салона, за да поздрави несмутен и малко високомерно господин фон Трота, да го покани на вечеря и — както бе станало няколко пъти вече — да му се отвърне с отказ? Защото всъщност непоносимото беше, че лейтенантът го отбягваше напълно, отклоняваше почти всички официални покани и благоволяваше да държи само на частното си и свободно общуване със сенаторшата.
Да чака? Да почака негде, например в пушалнята, докато онзи си отиде, а после да се изстъпи пред Герда и да поприказва решително с нея, да й поиска обяснение? Не, той не можеше да поиска обяснение от Герда, не можеше да приказва решително с нея. И за какво? Техният брак почиваше на разбирателство, зачитане и мълчание. Не беше нужно да става смешен и пред нея. Да играе ролята на ревнивец би значило да даде право на хората, да разгласи скандала, да позволи той да се разчуе... Ревност ли изпитваше? Към кого? За какво? Ах, нищо подобно! Такова силно чувство може да се реши на известни постъпки — неправилни, може би безразсъдни, но решителни и спасителни. Ах, не, изпитваше само малко страх, малко мъчителен, неспирен страх от цялата тая история.
Изкачи се в облекалнята си, за да разтрие челото си с одеколон, и после пак слезе на първия етаж, решил твърдо да наруши на всяка цена мълчанието в салона. Но тъкмо когато хвана чернозлатната ръчка на бялата врата, музиката започна отново с бурен кипеж и той се дръпна назад.
Слезе по задната стълба в приземния етаж, мина през хола и по студената площадка до градината, върна се отново и започна да се суети около препарираната мечка в хола и басейна със златните рибки на площадката на главната стълба, като се вслушваше и дебнеше, неспособен да намери покой, преизпълнен от срам и мъка, потиснат и гонен от тоя страх пред скрития и публичен скандал.
Веднъж в такъв час, когато бе се облегнал на перилата на втория, етаж и гледаше надолу в светлото стълбище, гдето всичко мълчеше, малкият Йохан излезе от стаята си, слезе по стъпалата на „Чардака“ и мина през коридора, за да отиде по някаква работа при Ида Юнгман. Носеше някаква книга и се помъчи да върви все покрай стената, поздрави с леко кимване и наведени очи баща си, но сенаторът го заприказва.
— Какво правиш, Хано?