Изпълни го непознато, дълбоко и признателно доволство. Почувствува несравнимото удовлетворение да види как един извънмерно властен мозък покоряваше живота, тоя тъй силен, жесток и присмехулен живот, за да го подчини и осъди... удовлетворението на страдалец, който, преизпълнен от срам и угризение на съвестта, постоянно е потулвал мъката си от студенината и суровостта на живота и неочаквано получава от ръката на един велик мъдрец принципиалното и тържествено право да страда заради света — този най-добър от всички възможни светове, за който се доказваше подигравателно и сякаш на шега, че е най-лошият от всички възможни светове.
Той не можа да схване всичко; много принципи и предпоставки останаха неясни за него и умът му, непривикнал на такова четиво, не беше в състояние да следва хода на известни мисли. Но тъкмо смяната на светлина и мрак, на тъпо недоумение, смътна догадка и внезапно прозрение го държеше в напрежение и часовете отлитаха, без той да дигне очи от книгата или поне да промени положението си на стола.
Отначало бе оставил някои страници непрочетени и напредвайки бързо, жаден несъзнателно и припряно да стигне главното, действително важното, той бе усвоил само оная откъси, които приковаваха вниманието му. После обаче се натъкна на една обемиста глава, която прочете от първия до последния ред със стиснати устни и свити вежди, сериозен — с една съвършена, почти замряла сериозност на лицето, неповлияна от никакъв трепет на живота около него. Тази глава носеше наслов „За смъртта и отношението й към неразрушимостта на нашата същност“.
Оставаше му да дочете само няколко реда още, когато към четири часа през градината дойде прислужницата и му обади, че трапезата е сложена. Той кимна с глава, дочете останалите изречения, затвори книгата и се огледа наоколо си. Усещаше цялото си същество невъобразимо разширено и изпълнено от някакво тежко, тъмно опиянение, а ума си замъглен и напълно замаян от нещо ненаказано ново, примамливо и многообещаващо, което напомняше за пръв, изпълнен с надежда любовен копнеж. Но когато със студени неуверени ръце прибра книгата в чекмеджето на градинската маса, пламналата му глава — в която той чувствуваше някакъв странен натиск, някакво тревожно напрежение, сякаш нещо вътре в нея можеше да се пръсне — не беше способна да се спре на нито една. завършена мисъл.
„Какво беше това? — се питаше той, като влизаше в къщата, качи се по главната стълба и седна сред домашните си в трапезарията. — Какво стана с мене? Какво долових? Какво ми казаха, казаха на мене, Томас Буденброк, градски съветник и шеф на житарската фирма „Йохан Буденброк“? За мене ли беше предназначено то? Ще мога ли да го понеса? Не зная какво беше... зная само, че е извънмерно много, извънмерно много за моя буржоазен мозък...“
Остана през целия ден в състояние на тежка, тъмна, шеметна сломеност. Но настъпи вечерта и тогава, неспособен да държи по-дълго главата на раменете си, той легна рано. Спа три часа дълбоко, непостижимо дълбоко, както не беше спал никога досега в живота си. После се събуди тъй внезапно, тъй сладостно уплашен, както се събужда самотен човек, в чието сърце кълни любов.
Знаеше, че е сам в голямата спалня, защото Герда спеше сега в стаята на Ида Юнгман, която неотдавна бе се настанила в една от трите стаи на „Чардака“, за да бъде по-близко до малкия Йохан. Около него царуваше непрогледна нощ, тъй като завесите на двата високи прозореца бяха плътно затворени. Той лежеше по гръб в дълбоката тишина, дишаше леко душния въздух и гледаше нагоре в тъмнината.
И виж: внезапно мракът пред очите му сякаш се разкъса, сякаш кадифената стена на нощта се раздвои, зейна и откри неизмеримо дълбок, далечен изглед, озарен от вечна светлина.
— Аз ще живея! — каза Томас Буденброк почти гласно и почувствува, че гърдите му потрепериха от вътрешно ридание. — Така е, аз ще живея! То ще живее... а че това „то“ не съм аз, то е само измама, само грешка, която смъртта ще поправи. Така е, така е!... Защо?
И при тоя въпрос нощта пред очите му отново се сключи. Той отново не виждаше, не знаеше и не разбираше нищо вече и отпусна главата си дълбоко във възглавницата, напълно заслепен и изнурен от мъничкото истина, която току-що му бе дадено да зърне.
Лежеше мирно и чакаше пламенно, чувствуваше изкушение да се помоли богу — видението да се яви повторно и да го озари. И то се яви. Той лежеше със сплетени ръце, без да посмее да трепне, и гледаше.