Какво представляваше смъртта? Отговорът на тоя въпрос не му се вести в бедни и надути думи — той го чувствуваше, знаеше го в глъбините на сърцето си. Смъртта беше щастие, такова огромно щастие, че можеше да бъде измерено само в божествени мигове като тоя. Беше завръщане от неизказано мъчително странствуване, поправка на тежка грешка, избавление от най-противни вериги и прегради — тя отстраняваше една печална злополука.
Свършек и разложение ли? Трижди окаян е всеки, който чувствува тия нищожни понятия като страхотии! Какво ще свърши и какво ще се разложи? Тази негова снага... Тази негова личност и индивидуалност, това неповратливо, опърничаво, сбъркано и ненавистно препятствие да бъдем нещо друго и по-добро!
Всеки човек не беше ли несполука и грешка? Не попадаше ли още с рождението си в мъчителен затвор? Тъмница! Тъмница! Прегради и вериги навсякъде! Човек стои зад решетката на своята индивидуалност и е вперил безнадеждно очи в околовръстните зидове на външните обстоятелства, докато дойде смъртта и го позове да се върне в свободата...
Индивидуалност!... Ах, това, което сме, можем и имаме, изглежда бедно, сиво, недостатъчно и досадно, а онова, което не сме, не можем и нямаме — тъкмо към него поглеждаме с оная жарка завист, която се превръща в любов, защото се страхуваме да не се превърне в омраза.
Аз нося в себе си зародиша, наченката, възможността за всяка пригодност и всяко проявление на света. Где бих могъл да бъда, ако не бях тук? Кой, какво, какъв бих могъл да бъда, ако не бях аз, ако не ме заключваше тази моя лична осанка и ако моето съзнание не ме отделяше от съзнанието на всички ония, които не са аз? Организъм! Сляпо, необмислено, жалко изригване на напиращата воля. Наистина би било по-добре тази воля да се носи в не-ограничена от пространство и време нощ, отколкото да крее в тъмница, осветявана скъдно от трепкащото и колебливо пламъче на интелекта!
Мигар се надявах да пребъда в моя син? В друга, още по-страхлива, по-немощна, по-нерешителна личност? Детинско, подлъгано безразсъдство! За какво ми е този син? Нямам нужда от син!... Где ще бъда, когато умра? Та това е тъй сияйно ясно, тъй поразително просто! Ще бъда във всички ония, които понякога са казвали, казват и ще казват „аз“; но предимно в онези, които го казват по-пълно, по-силно, по-радостно...
Някъде на света расте момче, което е добре сложено и здраво, надарено да развива способностите си, със стройна снага и непомрачен дух, чисто, жестоко и пъргаво, един от тия човеци, които повишават щастието на щастливите и докарват до отчаяние нещастните: то е мой син. Това ще съм аз... Скоро… скоро... веднага щом смъртта ме избави от жалката илюзия, че аз и той не сме едно...
Мигар някога съм мразил живота, тоя чист, жесток и силен живот? Безразсъдство и недоразумение! Аз мразех само себе си затова, защото не можех да понасям живота. Но аз ви обичам... обичам всинца ви, щастливци, и скоро ще престана да бъда откъснат от вас в тоя тесен затвор, скоро онова в мене, което ви обича, моята обич към вас ще стане свободна и ще бъде край вас и във вас... край вас и във всички вас!
Той заплака, притисна лице върху възглавницата и заплака, разтърсван и сякаш в опиянение извисен от някакво щастие, с което по болезнена сладост не можеше да се сравни никое друго на света. Това беше. всичко това, което от вчера след пладне го изпълваше опиянително и тъмно, което посред нощ бе трепнало в сърцето му и бе го събудило като зародила се любов. И сега, когато имаше право да го проумее и осъзнае — не в думи и последователни мисли, а във внезапни ощастливяващи озарения на душата, — той беше вече свободен, беше всъщност вече избавен, изтръгнат от всички естествени, и изкуствени прегради и вериги. Стените на родния му град, между които драговолно и съзнателно бе се заключил, най-сетне се отвориха и разкриха пред очите му света, целия свят, от който на младини беше видял едно или друго късче, а сега смъртта обещаваше да му го подари изцяло. Измамните форми на познанието — пространство, време и значи: история, — грижата за славно, историческо пребъдване в лицето на потомци, страхът от някакво окончателно историческо разлагане и разпадане — всичко това освободи духа му и вече не му пречеше да проумее неотменната вечност. Нямаше начало на нищо, нямаше и край на нищо. Имаше само едно безкрайно настояще и онази сила в него, която обичаше живота с такава болезнено-сладка, поривиста и пламенна обич и за която неговата личност беше само един погрешен израз — тя ще смогне винаги да открие всеки достъп до това настояще.