— Аз ще живея! — шепнеше той във възглавницата, плачеше... и в следния миг не помнеше вече за какво плачеше.
Мозъкът му престана да работи, всяко знание угасна и внезапно в него отново нямаше нищо друго освен безмълвен мрак.
— Но то ще се върне! — уверяваше се той. — Нали го притежавах?
И докато чувствуваше как замаята и сънят неотразимо хвърляха сянката си върху него, той се закле тържествено пред себе си да не изпусне никога това невъобразимо щастие, а да събере силите си и да учи, да чете и да изследва, докато усвои здраво и негубимо целия оня светоглед, от който бе изникнало всичко това.
Но не можа да го осъществи; още на следната заран, когато се събуди с някакво съвсем слабо чувство на стеснение поради вчерашните си духовни екстравагантности, той започна да предугажда неизпълнимостта на тия хубави намерения.
Стана късно от леглото и трябваше да отиде веднага на заседание на градския съвет, за да вземе участие в дебатите. Общественият, деловият и гражданският живот по криволичещите улици на тоя средно голям търговски град от къщи със стръмни двускатни покриви завладя отново ума и силите му. Все още с намерение да прочете повторно чудната книга, той все пак започна да се пита дали преживелиците през оная нощ трябва да го занимават действително и трайно и дали те практически ще устоят, когато го връхлети смъртта. Буржоазните му инстинкти се опълчиха. Въстана и суетността му — страхът да не изпадне в чудата и смешна роля. Прилягаха ли му тези неща? Подобаваха ли те нему, на сенатора Томас Буденброк, шефа на фирмата „Йохан Буденброк“?
Никога вече не му се удаде да хвърли отново поглед в странната книга, която криеше толкова съкровища, камо ли да си набави останалите томове от това голямо съчинение. Дните му се топяха в нервната педантичност, която бе го завладяла с течение на годините. Съсипван от стотици неважни и всекидневни дреболии, които умът му се мъчеше да подрежда и приключва, той беше толкова слабоволен, че не можеше да разпредели разумно и полезно времето си. И приблизително две седмици след оня забележителен следобед стигна дотам, че се отказа от всичко и заповяда на прислужницата да прибере една книга от чекмеджето на градинската маса, понеже мястото й не било там, и да я сложи горе в библиотеката.
И стана така, че Томас Буденброк, който бе протегнал жадно ръце към върховни и сетни истини, се отпусна мор но в понятията и образите, с които в детските дни укрепваха вярата му. Той се разхождаше и си спомняше за единаго и самаго бога, отеца человечески, който бе изпратил къс от самаго себе си на земята, за да страда и пролива кръвта си за нас, който в деня на второто пришествие ще бъде съдник и в чиито нозе тогава ще паднат ничком праведните, за да бъдат възнаградени с вечна радост за всяка скръб и тая юдол плачевна... Спомняше си целия този малко неясен и малко абсурден разказ, който не изискваше да бъде разбран, а само послушно повярван, и който щеше да бъде под ръка с несъмнени детски-наивни слова в часовете на сетния страх... Наистина ли?
Ах, и това не му донесе покой! Този човек, разяждан от грижата за честта на своя дом, за жена си, сина си, името и семейството, този изхабен човек, който с голям труд и изкусност държеше тялото си изправено, елегантно и коректно — се терзаеше няколко дни наред с въпроса, каква собствено беше работата: дали душата възлита на небето непосредствено след смъртта, или вечното блаженство започва едва след възкресението на плътта... Но где оставаше дотогава душата? Никога и никой в училището иди в църквата не бе го осветлил по това. Как си позволяваха да оставят човека в подобно неведение? И той реши да навести пастор Прингсхайм, за да го помоли за съвет и утеха, но в последния миг се отказа от намерението си, понеже се страхуваше, че ще стане смешен.
Най-сетне се отказа от всичко и го предостави на бога. Но тъй като в подреждането на небесните си работи беше стигнал до незадоволителен резултат, той реши да оправи добросъвестно поне земните — да изпълни едно отдавна таено намерение.
Един следобед във всекидневната, гдето родителите пиеха кафе, малкият Йохан чу, когато баща му обади на мама, че очаквал адвоката доктор еди-кой си, с чиято помощ щял да направи завещанието си — не бивало непрекъснато да го отлага за неопределено време. После, в продължение на цял час, Хано свири на рояла в салона. А като излизаше в коридора, се сблъска с баща си и един господин в дълга черна връхна дреха, които се изкачваха по главната стълба.
— Хано! — каза късо сенаторът.
Малкият Йохан се спря, преглътна и отговори тихо и бързо