Но след като това известие бе разпратено, след като старецът отказваше всеки път да се отбие в кантората, неговата апатична замисленост започна да се усилва по твърде обезпокоителен начин; по това време, към средата на март, само два-три месеца след смъртта на жена му; стигаше някоя лека пролетна хрема, за да легне болен. И после една нощ настъпи часът, когато семейството се събра и край неговото легло, когато той каза на консула:
— Бъди щастлив, Жан! И винаги courage!
И на Томас:
— Помагай на баща си!
А на Кристиан:
— Стани порядъчен човек!
Сетне замълча, погледна всички и с едно последно „куриозно!“ се обърна към стената.
До последния си дъх той не бе споменал Готхолд, а на писмената покана от страна на консула да навести баща си на смъртния му одър първородният син бе отвърнал с мълчание. На следната заран обаче, рано-рано, преди още да бяха разпратени некролозите, когато консулът излезе на стълбата, за да отиде в кантората и даде необходимите нареждания, стана нещо забележително: Готхолд Буденброк, собственик на фирмата „Зигмунд Щювинг и с-ие“, търговия с памучни платове на „Брайтещрасе“, влезе с бързи крачки в преддверието. Четиридесет и шест годишен, нисък и дебел, той имаше гъсти, пепеляворуси бакенбарди, прошарени с бели нишки. Беше късоног и носеше широк като торба панталон от груб кариран плат. Той се качи по стълбата при консула, като дигна високо веждите си под полите на сивата си шапка, но веднага пак ги сви.
— Йохан — каза той с висок, приятен глас, без да подаде ръка на брата си, — какво става?
— Той почина тази нощ! — отвърна развълнуван консулът и улови братовата ръка, която държеше дъждобран. — Той... най-добрият баща!
Готхолд сви така силно вежди, че клепките му се затвориха. И след известно мълчание каза натъртено:
— Нищо ли не се промени до края, Йохан?
Консулът пусна веднага ръката му, отстъпи дори едно стъпало назад, кръглите му хлътнали очи се проясниха и той отговори:
— Нищо.
Готхолдовите вежди се дигнаха отново към полите на шапката и очите му се насочиха напрегнато към брата.
— А какво мога да очаквам от твоята справедливост? — попита той с понижен глас.
Сега пък консулът наведе очи, но сетне, без отново да ги вдигне, направи привичното си решително движение с ръка отгоре надолу и отговори тихо и твърдо:
— В тоя тежък и сериозен миг аз ти подадох ръка като брат; обаче що се отнася до търговски работи, мога да те посрещна винаги само като шеф на почтената фирма, единствен собственик на която станах днес. Ти не можеш да очакваш от мене нищо, което противоречи на задълженията, произтичащи от това мое качество; всичките ми други чувства трябва да замълчат.
Готхолд си отиде... На погребението обаче, когато множеството от роднини, познати, търговски приятели, депутации, носачи на жито, служители в канторите и работници в складовете изпълваше стаите, стълбите и коридорите, а всички наемни файтони в града стояха наредени по цялата „Менгщрасе“ — на погребението той-паж дойде и създаде искрена радост на консула. Нещо повече, дой доведе дори съпругата си, по баща Щювинг, и трите си вече пораснали дъщери: Фридерика и Хенриета, двете много дълги и сухи, и осемнайсетгодишната Пфифи, най-малката, която изглеждаше прекалено ниска и дебела.
Старецът бе погребан в Буденброковата семейна гробница на края на гробищната горичка вън пред Крепостната порта. И след като пастор Кьолинг от черквата „Света Богородица“, един здравеняк с едра глава и груб начин на изразяване, възхвали умерения, богоугоден живот на покойника, като го противопостави на живота на „сластолюбците, чревоугодниците и пияниците“ — така се изрази той, макар че някои хора, спомнили си дискретността на неотколе умрелия стар Вундерлих, започнаха да клатят глави, — след като свършиха тържествените обреди и формалности и седемдесетте или осемдесетте наети файтони започнаха да се връщат в града — Готхолд Буденброк помоли да придружи консула, понеже искал да поговори насаме с него. И виж ти: тук, редом с природения брат на задната седалка на високия, широк, неугледен файтон, кръстосал късите си нозе, той се показа примирен и кротък. Съзнавал все повече и повече, каза той, че консулът трябвало да действува именно така и че той самият не искал да запази лош спомен за баща си. Отказвал се от исканията си, дори вече на драго сърце, тъй като имал намерение да се оттегли от търговията и да се отдаде на почивка с наследството си и с онова, което щяло да му остане; търговията с памучни платове не му доставяла голямо удоволствие, пък и вървяла тъй слабо, че не се решавал да хвърли още повече средства в нея... „Упорството спрямо бащата не му е донесло божията благодат!“ — помисли си консулът и се изпълни с благочестиво чувство; вероятно и Готхолд мислеше същото.