До тях достигна глух шум. Вратата на облекалнята се отвори и на прага застана Ида Юнгман в бяла престилка и с паница в ръцете. Очите й бяха зачервени. Тя съгледа госпожа Перманедер и отстъпи с наведена глава, за да освободи пътя. Брадичката й трепереше в бръчки.
Когато Тони, последвана от снаха си, влезе в спалнята, дългите пъстри завеси на прозорците се раздвижиха от продуха. Лъхна я миризма на карбол, етер и други медикаменти. На широкото махагоново легло, под червения юрган, лежеше по гръб Томас Буденброк, облечен в бродирана нощница. Полуотворените му очи бяха изцъклени и извъртени, устните под разчорлените мустаци мърдаха и фъфлеха несвързано, а от гърлото му навремени излизаха гъргорещи звуци. Младият доктор Лангхалс се наведе над него, свали кървавата превръзка от лицето му и натопи нова в паничката на нощната масичка. После приглуша гърдите на болник и провери пулса. На табуретката за слагане бельото в долния край на леглото седеше малкият Йохан, въртеше моряшкия си възел и със замислено изражение на лицето се вслушваше зад себе ся в звуците, издавани от баща му. Изцапаните дрехи бяха метнати на един стол.
Госпожа Перманедер клекна отстрани до леглото, улови ръката на брата си, която беше студена и тежка, и впери поглед в лицето му... Тя започна да разбира, че бог — все едно дали сега знаеше или не знаеше какво върши — въпреки всичко и на всеки случай щеше да допусне „най-лошото“.
— Том! — захленчи тя. — Не ме ли познаваш? Какво ти е? Нима ще ни напуснеш? Не, ти няма да ни напуснеш! Ах, не бива да ни напуснеш!...
Не последва нищо, което би наподобявало отговор. Тя дигна очи към доктор Лангхалс, като че търсеше помощ. Той стоеше прав, навел към пода хубавите си очи, и в изражението на лицето му, нелишено от известна суетност, се четеше божията воля.
Ида Юнгман влезе отново, за да помогне, с каквото можеше. Яви се лично старият доктор Грабо, стисна с продълговато и благо лице ръка на всички, вгледа се в болния, поклати отрицателно глава и направи точно онова, което вече беше направил и доктор Лангхалс.
Новината беше се разпространила бързо из целия град. Долу в антрето постоянно се звънеше и до спалнята достигаха въпроси за състоянието на сенатора. Все същото, все същото — така отговаряха на всички.
Двамата лекари настояха във всеки случай за през нощта да се вземе милосърдна сестра. Отидоха да повикат сестра Леандра и тя дойде. Когато влезе, по лицето й нямаше следа от изненада и уплаха. Остави и този път тихо настрана кожената си чантичка, касинката и наметката си и се залови с кротки и радушни движения с работата си.
Малкият Йохан сядаше час по час на табуретката, виждаше всичко и се вслушваше в гъргорещите звуци. Той всъщност трябваше да отиде на частен урок по смятане, но разбираше, че всички камгарнови жакети ще онемеят пред събитията, които ставаха. Спомни си също така бегло и подигравателно за домашните писмени работи. От време на време, когато при него дойдеше госпожа Перманедер и го притиснеше до себе си, той проливаше сълзи, но обикновено очите му бяха сухи; примигваше с някакво зареяно и замислено изражение на лицето, като дишаше неправилно и предпазливо, сякаш чакаше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно познато ухание...
Към четири часа госпожа Перманедер взе твърдо решение. Помоли доктор Лангхалс да я последва в съседната стая, скръсти ръце и отметна глава назад, като въпреки това се помъчи да притисне брадичката си върху гърдите.
— Господин докторе — каза тя, — едно нещо можете да направите и аз ви моля да го направите. Кажете ми самата истина! Аз съм жена, закалена от живота... Свикнала съм да понасям истината, повярвайте ми!... Брат ми ще остане ли жив до утре? Говорете открито!
Доктор Лангхалс наведе хубавите си очи, заоглежда ноктите на пръстите си и заговори за човешкото безсилие, а така също за невъзможността да се отговори решително на въпроса дали господин братът на госпожа Перманедер ще преживее нощта, иди ще издъхне още следната минута.
— Тогава зная какво съм длъжна да сторя — каза тя, излезе и изпрати да повикат пастор Прингсхайм.
Той пристигна в къса мантия, без колосана набрана яка, но в дълго расо, хвърли студен поглед към сестра Леандра и седна пред леглото на стола, доставен мигновено там. Помоли болния да го познае и да слуша това, което ще му каже, но тъй като този опит излезе безплоден, той се обърна направо към бога, заприказва му на стилизирано франконско наречие и продължи да му говори с модулиращ глас ту в тъмни, ту в рязко натъртени звукове, докато в същото време върху лицето му се редуваха мрачен фанатизъм и кротък унес. Когато по някакъв своеобразно мазен и ловък начин търкаляше „р“-то по небцето си, малкият Йохан добиваше ясната представа, че той сигурно току-що е пил кафе и ял кифли с масло.