Консулшата се усмихна снизходително; известно й беше предубеждението на нейния съпруг към елегантните склонности на бащиното й семейство.
— Достатъчно — продължи той и остави угарката от пурата си в пепелницата. — Аз за себе си се осланям главно на това, че бог ще запази трудоспособността ми, та с неговата всемилостива помощ да върна имуществото на фирмата на предишната му висота... Надявам се, че сега имаш по-ясна представа, мила Бетси?
— Пълна, Жан, пълна! — побърза да отговори консулшата, защото за тая вечер се отказа от прислужника. — Но хайде да си лягаме, а? Много късно стана...
Впрочем след няколко дни, когато веднъж консулът дойде в хубаво настроение от кантората на трапезата, все пак решиха да ангажират Мьолендорпфовия Антон.
ГЛАВА ШЕСТА
— Ще изпратим Тони в пансион, и то у госпожица Вайхброт — каза консул Буденброк и го заяви така положително, че то остана решено.
Както вече мимоходом отбелязахме, Томас се вживяваше талантливо в търговията, Клара растеше бързо, а апетитът на бедната Клотилда можеше да достави радост на всекиго; но не така доволни бяха родителите от Тони и Кристиан. Що се отнасяше до втория, най-дребното беше това, че почти всеки следобед биваше заставян да пие кафе у господин Щенгел; най-сетне това се видя прекалено на консулшата и един ден тя изпрати на господин учителя една гиздава записчица, с която го помоли да я навести на „Менгщрасе“, за да си поприказват. Господин Щенгел се яви с празничната си перука, с най-високата си корава яка и жилетка, пълна с моливи, наострени като копия; той седна с консулшата в стаята с пейзажите, а Кристиан подслушваше тайно разговора от трапезарията. Отличният възпитател изложа красноречиво, макар и донякъде смутено, своите гледища, изтъкна значителната разлика между „линия“ и „черта“, спомена за хубавата зелена гора и въглищния сандък; през цялото времетраене на тая визита той употребяваше постоянно израза „вследствие на това“, който сигурно му се виждаше най-подходящ за тая изискана обстановка. След четвърт час дойде консулът, изгони Кристиан и изрази на господин Щенгел дълбокото си съжаление за това, че неговият син му създавал поводи за недоволство...
— О, не, опазил бог, господин консуле! Моля най-покорно! Ученикът Буденброк има буден ум, той е голям веселяк. И вследствие на това... Но е малко палав, ако мога да си позволя, хм... и вследствие на това...
Консулът го разведе вежливо из къщата и после господин Щенгел се сбогува. Но всичко това не беше толкова лошо.
Лошото беше, че се разчу следното: една вечер ученикът Кристиан Буденброк получи позволение да отиде с един добър приятел в градския театър, гдето представяха „Вилхелм Тел“ от Шилер. В ролята на Валтер, сина на Тел, играеше една млада дама, някоя си демоазел Майер дьо ла Гранж, известна на обществото с една своя особеност, именно: все едно дали отговаряше на ролята й или не, тя имаше обичай да носи на сцената една брилянтна брошка. Тази брошка беше несъмнено истинска, защото всички знаеха, че е подарък от младия консул Петер Дьолман, син на покойния едър търговец на дървени материали Дьолман от „Първа Валщрасе“ пред Холстенската порта. Консул Петер се числеше към господата, наричани в града „бонвивани“ — както например и Юстус Крьогер, — сиреч: неговият начин на живот беше малко разпуснат. Той беше женен, имаше дори малка дъщеря, но от дълго време беше в раздор със съпругата си и живееше напълно като ерген. Състоянието, което бе му оставил неговият баща и чиято търговия той, така да се каже, продължи, беше твърде значително; но се говореше, че въпреки това той харчел от капитала. Отиваше на закуска обикновено в „Клуба“ или в общинската изба-пивница, срещаха го всяка заран към четири часа някъде по улиците и често предприемаше търговски пътувания до Хамбург. Преди всичко обаче беше пламенен любител на театъра, не пропускаше нито едно представление и проявяваше личен интерес към изпълнителите. Демоазел Майер дьо ла Гранж беше последната от младите актриси, които през последните години той бе отличил с брилянти...