Беше изобщо човек с доста смешни особености. Наместо „молив“ казваше „мол“. Освен това, гдето седнеше и станеше, разпространяваше някаква зехтинено-спиртна миризма и някои казваха, че пиел петрол. Най-хубавите часове за него бяха онези, когато му се случеше да замества отсъствуващ учител, да преподава не рисуване, а друг предмет. Тогава той държеше сказки върху политиката на Бисмарк, които придружаваше с убедителни, спираловидни, дъгообразни движения от носа до рамото, и говореше с омраза и страх за социалдемокрацията.
— Ние трябва да бъдем сплотени! — казваше обикновено той на лошите ученици, като ги сграбчваше за рамото. — Социалдемокрацията тропа вече на вратата!
В него имаше нещо спазмодично-усърдно. Сядаше до някой ученик, разпространяваше силна миризма на спирт, чукваше го с пръстена си по челото, процеждаше отделни думи като „Перспектива!“, „Масивна сянка!“, „Мол!“, „Социалдемокрация!“, „Сплотени!“ и бързо го напускаше.
През тоя час Кай пишеше новия си литературен труд, а Хано дирижираше мислено някаква оркестрова увертюра. После часът свърши, прибраха нещата си, пътят през дворната порта беше свободен и те тръгнаха към къщи.
Хано и Кай имаха един и същи път: вървяха заедно с книгите под мишница чак до малката червена вила вън в предградието. След това младият граф Мьолн имаше да извърви сам още едно дълго разстояние до бащиното жилище. Нямаше дори палто на гърба си.
Мъглата, която виснеше от сутринта, бе се превърнала на сняг, който валеше на едри меки снежинки и ставаше на кал. Разделиха се пред градинската порта на Буденброкови; но когато Хано вече бе прекосил половината предна градина, Кай пак се върна и обгърна с ръка шията му.
— Не се отчайвай... И по-добре ще бъде да не свириш! — каза той тихо; после неговата стройна занемарена фигура изчезна в снежната виелица.
Хано остави книгите си в коридора, в блюдото, което мечката държеше пред себе си, и влезе във всекидневната, за да поздрави майка си. Тя седеше на дивана и четеше някаква. книга с мека жълта корица. Докато той крачеше по килима, тя го гледаше с кестенявите си, приближени очи, в ъглите на които лежеха синкави сенки. А когато се изправи пред нея, улови главата му с двете си ръце и го целуна по челото.
Той се качи горе в стаята си, гдето госпожица Клементина беше приготвила малко закуска за него, изми се и яде. Като свърши, извади от писалището пакетче от ония малки, люти руски цигари, които също не му бяха вече непознати, и запуши. После седна на хармониума и свири нещо много трудно, строго, с фуги — от Бах. Накрая сплете ръце на тила си и погледна през прозореца беззвучно и замаяно сипещия се сняг. Не се виждаше нищо друго. Под прозореца му не съществуваше вече никаква спретната градина с ромонлив фонтан. Сивата странична стена на съседната вила закриваше гледката.
В четири часа обядваха. Герда Буденброк, малкият Йохан и госпожица Клементина бяха сами. По-късно в салона Хано приготви всичко за свирене и зачака на рояла майка си. Засвириха сонатата „Opus 24“ от Бетховен. В адажиото цигулката пееше като ангел. Но въпреки това Герда свали незадоволена инструмента от брадичката си, огледа го унило и каза, че не бил в настроение. Тя не продължи свиренето, а се качи горе да си почине.
Хано остана в салона. Отиде до стъклената врата, която водеше за тясната веранда, и гледа няколко минути към кишавата предна градина. Но внезапно отстъпи крачка назад, дръпна буйно кремавата завеса пред вратата, така че стаята потъна в жълтеникав сумрак, и отиде развълнуван до рояла. Там отново застана за известно време прав и погледът му, насочен неподвижно и неопределено в една точка, бавно потъмня, забули се и се разля... Седна и започна да импровизира.
Мотивът, който свиреше, беше много прост, едно нищо, отломък от още несъздадена мелодия, фигура от един и половина такта; и когато го изсвири за пръв път с такава сила, каквато никой не би допуснал у него, като отделен глас в ниско положение — сякаш трябваше да бъде възвестен от тромбони, съзвучно и повелително като зачатък й изходна точка на всичко, което щеше да последва, — съвсем.невъзможно беше да се разбере какво собствено искаше да каже с него. Но когато го повтори хармонизиран в дискант, и матовосребърен тембър, оказа се, че този мотив се състои предимно от едно-единствено акордово разрешение, представляваше копнеещо и болезнено залитане от една тоналност в друга... задъхана, невзрачна измислица, на която обаче — благодарение на престорената и тържествена решителност, с която беше разкрита и изнесена — бе придадена странна, тайнствена и значителна стойност. И сега започнаха живи преходи, неспирно влизане и излизане на синкопи, търсещи, залутани и разкъсвани от писъци, сякаш нечия разтревожена душа е доловила нещо, което все пак не заглъхваше, а се повтаряше във все по-други хармонии, като питаше, тъжеше, замираше, жадуваше и обещаваше. И синкопите ставаха все по-буйни, а в тях безпаметно се блъскаха припрени триоли; но писъците на страха, които кънтяха неспирно, се оформиха, сляха се в едно, превърнаха се в мелодия и настъпи мигът, в който те добиха могъщо и смирено власт като пламенно-умолителен напев на хор от тръбачи. Неудържимият напор, играта на вълните, лутането и бягството секнаха, бяха сразени, и в несмутен, прост ритъм заехтя изтерзан, богомолен детински хорал... Той завърши с един вид църковен финал. Дойде едно фермато и после — тишина. Но виж, внезапно, съвсем тихо, в матовосребърен тембър, пак се появи първият мотив, онази невзрачна измислица, онази глупава и тайнствена фигура, онова благато и болезнено залитане от една тоналност в друга. Избухна някакъв чудовищен метеж, някаква бясна, трескава суетня, в която властвуваха фанфарни акценти, изрази на необуздана решителност. Какво ставаше? Какво се подготвяше? Сякаш ехтяха рогове с призив за потегляне на път. А после настъпи нещо като опомняне и концентрация, сплетоха се по-здрави ритми и започна нова фигура, дръзка импровизация, един вид ловджийска песен, решителна и бурна. Но тази песен не беше весела, а в съкровените си глъбини преизпълнена от отчаяна разюзданост; сигналите, екнали в нея, наподобяваха уплашени викове и сред тях отново и отново, в разкривени и чудати хармонии, мъчителен, безумен и благат, се долавяше мотивът, онзи пръв, загадъчен мотив... И сетне начена неудържимата смяна на епизоди, смисълът и същината на които не можеха да се отгатнат; беше някаква надпревара от авантюри на звука, на ритъма и на хармонията, на които Хано не беше господар — раждаха се под пъргавите му пръсти и той ги изживяваше, без те да му бяха предварително известни...