— Добре дошли, драги господин Грюнлих! — каза консулът, който беше станал от мястото си, както сториха й двамата му синове, и стисна ръка на госта. — Радвам се, че мога да ви поздравя и вън от кантората, сред семейството си. Господин Грюнлих, мой добър търговски приятел, Бетси... Дъщеря ми Антония... Племенницата ми Клотилда… Томас познавате вече... Ето и втория ми син, Кристиан, гимназист.
Господин Грюнлих отговори повторно с поклон на всяко назовано име.
— Както казах — продължи той, — нямам намерение да играя роля на натрапник... Дойдох по търговски работи. И ако смея да помоля господин консула да се поразходим из градината...
Консулшата отговори:
— Ще ни засвидетелствувате любезността си, ако не заговорите веднага с мъжа ми по търговски работи и се задоволите за известно време с нашата среда. Седнете!
— Хиляди благодарности — каза развълнуван господин Грюнлих.
Той седна на края на стола, донесен от Том, после се намести удобно, сложи шапката и бастуна на коленете си, поглади с ръка единия си бакенбард и се поизкашля; това покашляне прозвуча горе-долу като „хъ-ъ-м!“ Всичкото пък направи впечатление, като че той искаше да каже: „Това беше уводът. Ами сега?“
Консулшата откри главната част на разговора.
— В Хамбург ли живеете? — попита тя, като понаведе глава встрани и остави на мира ръкоделието в скута си.
— Да, госпожо консулша — отговори господин Грюнлих с нов поклон. — Местожителството ми е в Хамбург, но често пътувам. Много съм зает, търговията ми е извънредно оживена... хъ-ъ-м, да, мога да твърдя това.
Консулшата дигна вежди и пораздвижи устата си, сякаш казваше с почтително натъртване: „Тъй ли?“
— Неуморната дейност е за мене условие за живот — добави господин Грюнлих, полуобърнат към консула, и се покашля отново, като забеляза погледа, който госпожица Антония беше спряла върху него; този поглед беше студен и изпитателен, поглед, с какъвто млади девойки измерват непознати млади господа и изражението на който изглежда всеки миг готово да премине в презрение.
— Ние имаме роднини в Хамбург — забеляза Тони само за да каже нещо.
— Дюшанови — поясни консулът, — семейството на покойната ми майка.
— О, напълно ориентиран съм! — побърза да отговори господин Грюнлих. — Имам честта да познавам малко господата. Всички те са отлични хора, хора със сърце и дух... хъ-ъ-м. Действително светът би бил по-добър, ако във всички семейства царуваше такъв дух, както в тяхното. Там намираме вяра в бога, добросърдечие, съкровено благочестие, накъсо: истинското християнство, което е мой идеал. А с това тези госпожи и господа свързват благородна общителност, изящество, блестяща елегантност, госпожо консулша. която мене лично винаги ме е очаровала!
Тони си помисли: „Откъде ли познава родителите ми?" Казва им неща, които те обичат да слушат…
А консулът каза одобрително:
— Този двустранен вкус говори добре за всеки мъж.
Консулшата пък не можа да се сдържи да не подаде ръка на госта, като изви сърдечно и широко дланта, така че златната й гривна издаде лек звън.
— Вие мислите точно като мене, драги господин Грюнлих! — каза тя.
Господин Грюнлих направи нов поклон, седна, поглади бакенбарда си и се покашля, като че искаше да каже: „Да продължим!“
Консулшата каза няколко думи за ония майски дни през четиридесет и втора година, тъй страхотни за родния град на господин Грюнлих.
— Наистина — забеляза господин Грюнлих, — тежко нещастие, печално бедствие беше този пожар. Щети за сто тридесет и пет милиона, да, изчислени са приблизително точно. Впрочем аз лично дължа голяма благодарност на провидението. не бях ни най-малко засегнат. Пожарът се развихри главено в енориите Свети Петър и Николай... Градината ви е прекрасна — прекъсна се той, като с благодарност взе пура от консула, — но необичайно голяма за домашна градина! И какви пъстри цветя... О, господи, не крия слабостта си към цветята и към природата изобщо! Онези полски макове там гиздят неизказано.
Господин Грюнлих похвали достолепното разположение на къщата, похвали изобщо целия град, похвали също пурите на консула и намери да каже за всекиго по две-три любезни думи.
— Мога ли да си позволя да попитам какво четете, госпожице Антония? — попита той усмихнат.
Кой знае по каква причина, Тони внезапно сви вежди и отговори, без да погледне господин Грюнлих:
— „Серапинови братя“ от Хофман.
— Действително този писател даде забележителни творби — забеляза той. — Но моля за прошка... забравих името на втория ви господин син, госпожо консулша.