— Това не е укорително, Тони! — каза строго консулът. — Когато човек се намира в чужда среда, той се показва от най-добрата си страна, подбира думите си и се стреми да бъде харесан... ясно...
— Аз намирам, че е добър човек — каза кратко и проточено Клотилда, макар че тя беше единственото лице, на което господин Грюнлих не обърна ни най-малко внимание.
Томас се въздържа да каже мнението си.
— Достатъчно! — заключи консулът. — Той е добър християнин, способен, деятелен в високо образован човек. И ти, Тони, вече голямо момиче на осемнадесет или в най-близко време на деветнадесет години, към което, той се отнесе тъй вежливо и галантно, би трябвало да обуздаваш склонността си да хвърляш укори. Всички сме хора, всички имаме слабости; а ти, прости ми, наистина си последната, която би имала право да замеря с камък... Том, на работа!
Тони промълви на себе си:
— Златожълти бакенбарди!
И сви вежди, както бе направила няколко пъти вече.
ГЛАВА ВТОРА
— Искрено се натъжих, че не ви заварих, госпожице! — каза след няколко дни господин Грюнлих на ъгъла на „Брайте“ и „Менгщрасе“, гдето случайно срещна Тони, която се прибираше у дома — Позволих си да навестя госпожа майка ви, за да й засвидетелствувам почитанията си, и изпитах болка, като видях, че ви няма... Но сега съм възхитен, че все пак ви срещам!
Госпожица Буденброк се спря, тъй като господин Грюнлих заговори, ала очите й, които внезапно потъмняха и се попритвориха, не се дигнаха по-високо от гърдите на господин Грюнлих, а на устата й се появи онази подигравателна и крайно безжалостна усмивка, с която млада девойка измерва и отблъсва някой мъж... Устните й се раздвижиха. Какво да отговори? О, трябваше да каже някоя дума, която да отбие, да унищожи веднъж завинаги тоя Бендикс Грюнлих... но тази дума трябваше да бъде находчива, остроумна, убедителна, рязка, за да може едновременно да го нарани и да му вдъхне уважение...
— Това не почива на взаимност! — каза тя, все още спряла поглед върху гърдите на господин Грюнлих.
И след като запрати тая тънка отровна стрела, тя го заряза, отметна глава назад и си тръгна, поруменяла от гордост за саркастичното си красноречие. Когато се прибра в къщи, узна, че господин Грюнлих е поканен за следния неделен ден на телешко печено.
И той дойде. Дойде в един не съвсем моден, но изящен камбановиден и надиплен сюртук, който му придаваше известна сериозност и солидност; обаче розовото му лице беше усмихнато, оределите му коси грижливо вчесани на път, а бакенбардите му фризирани и напарфюмирани. Той яде рагу от миди, супа от сушени зеленчуци, печен калкан, телешко печено с картофи със сметана и карфиол, пудинг с вишнов ликьор и ръжен хляб с рокфорско сирене; Намираше за всяко ястие нова похвала и умееше да я поднесе деликатно. Например дигаше десертната си лъжичка, поглеждаше някоя статуя на гоблена и казваше гласно сам на себе си:
— Бог ще ми прости, не мога другояче! Изядох голям къс, но този пудинг е тъй извънмерно разкошно приготвен, че трябва да помоля добрата домакиня за още едно късче!
След това смигваше дяволито на консулшата.
Той разговаря с консула за търговия и политика, при което даде израз на сериозни и здрави принципи; побеседва с консулшата за театър, приеми и тоалети; намери също любезни думи за Том, Кристиан и бедната Клотилда, дори за малката Клара и мамзел Юнгман. Тони седеше мълчаливо и той от своя страна не предприе нищо, за да се сближи с нея, а само сегиз-тогиз я гледаше с наклонена встрани глава и поглед, в който се криеше както огорчение, така и насърчение.
Когато се сбогува тази вечер, той беше засилил впечатлението, направено при първото му посещение.
— Съвършено възпитан човек! — каза консулшата.
— Човек благочестив и достоен за уважение! — каза консулът.
Сега Кристиан можеше да имитира още по-хубаво движенията и речта му, а Тони се навъси мрачно и каза веднага лека нощ, защото смътно предугаждаше, че не за последен път а видяла тоя господин, който с такава необикновена бързина беше покорил сърцата на нейните родители.
И действително един следобед, като се върна в къщи от някаква моминска домашна забава, тя завари господин Грюнлих загнезден в стаята с пейзажите; той четеше гласно на консулшата от романа на Валтер Скот „Уевърлей“, и то с образцово произношение, понеже, както ги осведоми той, оживената му търговия често го заставяла да пътува из Англия. Тони седна настрана с друга книга и господин Грюнлих я попита с мек глас: