— Опазил бог, мамо! — казваше тя. — Не мога да го понасям! — При това натъртваше до крайна степен втората сричка на последната дума и по изключение не произнасяше „с“-то шипящо. Или заявяваше тържествено: — Татко! — Иначе Тони обикновено казваше „папа“. — Няма никога да му дам дума!
Работата сигурно би останала още дълго време на тая точка, ако около десет дни след първия разговор в стаята за закуска — беше по средата на юли — не се случи следното:
Беше следпладне — синьо, топло следпладне; консулшата бе излязла и Тони седеше сама с някакъв роман до прозореца в стаята с пейзажите, когато Антон й предаде една визитна картичка. Неуспяла още да прочете името, в стаята влезе един господин в камбановиден сюртук и панталон с грахов цвят; разбира се, че беше господин Грюнлих, върху лицето на когото лежеше изражение на умолителна нежност.
Тони скочи ужасена от стола и направи движение, като че искаше да избяга в трапезарията. Възможно ли беше да разговаря още с един господин, който бе поискал ръката й? Сърцето й биеше чак до шията, а лицето й беше много пребледняло. Докато знаеше, че господин Грюнлих е далеко, сериозните преговори с родителите, внезапната важност на особата й и решението — всичко това просто я забавляваше. Но ето, той дойде пак! Стоеше пред нея! Какво ще стане? Почувствува, че отново ще се разплаче.
Господин Грюнлих приближи към нея с бързи крачки, с разперени ръце и наведена встрани глава, с държането на човек, който мисли да каже: „Ето ме! Убий ме, ако искаш!“
— Каква щастлива случайност! — извика той. — Заварвам вас, Антония!
Той каза „Антония“.
Тони, с романа в дясната ръка, изправена до стола си, нацупи устни и процеди, като при всяка дума правеше движение с глава отдолу нагоре и подчертаваше всяка от тия думи с дълбоко негодувание:
— Какво... ви... прихвана?
Но въпреки това сълзите вече напираха в гърлото й.
Вълнението на господин Грюнлих беше толкова силно, че той (не можеше да зачете това възражение.
— Можех ли да чакам по-дълго... Не бях ли заставен да се върна? — попита той настойчиво. — Преди една седмица получих писмото на вашия мил господин баща, това писмо, което ме изпълни с надежда! Можех ли да остана още дълго в тая половинката увереност, госпожице Антония? Не издържах по-дълго... Скочих в една кола... Долетях... Наех две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“... и дойдох, Антония, за да чуя от вашите устни последното, решително слово, което ще ме направи по-щастлив, отколкото бих могъл да изразя с думи!
Тони беше вцепенена; смайването не позволи на сълзите й да бликнат. Такова, значи, беше въздействието на предпазливото бащино писмо, отложило всяко решение за неопределено време! Тя промълви три-четири пъти:
— Заблуждавате се… заблуждавате се...
Господин Грюнлих бе притеглил един стол с облегалки съвсем близко до нейния пред прозореца, седна и накара и нея отново да заеме мястото си; после, приведен напред, взел отмалялата й от безпомощност ръка в своята, продължи с развълнуван глас:
— Госпожице Антония... още от първия миг, от онзи следобед... спомняте си онзи следобед, нали?... когато ви видях за пръв път в кръга на вашите близки с тая тъй изящна, тъй приказно прелееше осанка… името ви стои написано... — той се поправи — издълбано с незаличими буква в сърцето ми. От онзи ден, госпожице Антония, мое единствено, пламенно желание е да спечеля за цял живот хубавата ви ръка. И вие сега ще превърнете в блажена увереност онова, за което писмото на вашия мил господин баща ми даде само надежда... нали?! Мога да се надявам... мога да бъда уверен, че ще ми отвърнете с взаимност!
Той улови и другата й ръка и я погледна дълбоко в плахо разширените очи. Днес не носеше плетените ръкавици; ръцете му бяха дълги, бели и пронизани от изпъкнали сини жилки.
Тони се втренчи в розовото му лице, в брадавицата край носа му и в очите, които бяха сини като на гъска.
— Не, не! — промълви тя бързо и уплашено. После каза още: — Не ви давам думата си!
Помъчи се да говори твърдо, но вече плачеше.
— С какво заслужих това колебание и двоумение от ваша страна? — попита той с много понижен и почти укорен глас. — Вие сте момиче, което глезят и пазят с любеща грижливост... но аз ви се заклевам, да, давам ви в залог честната си мъжка дума, че ще ви нося на ръце, че като моя съпруга няма да се лишавате от нищо, че в Хамбург ще водите достоен за вас живот...