— О! Но баща ви и майка ви го получават редовно, нали?
— Е, да! — каза той и се изчерви. — Аз също го чета, както виждате, понеже нямам нищо друго под ръка. Но това, че търговецът на едро консул еди-кой си мислел да празнува сребърната си сватба, не може да ме разтърси много... Да, да! Вие се смеете... Но я попрочетете други вестници, „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“... в тях бихте намерили нещо по-друго! Каквото и да казва пруският крал...
— Че какво казва той?
— Да... не; за жалост не мога да цитирам това пред дама... — Той отново се изчерви — Изрази се доста неблагосклонно за тия вестници — продължи той, с донякъде насилена иронична усмивка, която за миг засегна неприятно Тони. — Знаете ли, те не държат много мек език спрямо правителството, спрямо благородниците, поповете и едрите земевладелци... Умеят страшно да водят цензурата за носа...
— Тъй! Ами вие? И вие ли не държите много мек език към благородниците?
— Аз ли? — попита той и изпадна в затруднение.
Тони стана.
—Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Какво ще кажете, да вървя ли вече на плажа? Виждате ли, небето стана почти съвсем синьо. Днес няма вече да вали. Имам голямо желание да скоча в морето. Ще ме придружите ли?
ГЛАВА СЕДМА
Тя бе сложила голямата си сламена шапка и отворила слънчобрана си, защото горещината беше силна, макар че духаше лек морски вятър. Младият Шварцкопф със сивата плъстена шапка на главата и книга в ръката крачеше редом с нея и навремени я поглеждаше отстрани. Минаха по „Предната редица“ и се поразходиха из приморската градина, ширнала се безмълвна и без сянка с пясъчните си алеи и лехи с рози. Музикалният павилион, скрит между иглолистни дървета, се издигаше смълчан срещу курортния хотел, сладкарницата и двете швейцарски къщички, свързани чрез едно дълго междинно здание: Беше към единадесет и половина; курортистите сигурно бяха още на плажа.
Двамата прекосиха детското игрище с пейки и голяма люлка; минаха близко покрай топлата баня и тръгнаха бавно по Маяковото поле. Слънцето тегнеше върху тревата и извличаше от нея жарко, силно ухание на детелина и билки, в което с бръмчене спираха и се стрелваха сини мухи. Откъм морето, по което в далечината сегиз-тогиз светваха дребни кичури от пяна, долиташе монотонен глух ромон.
— Какво собствено четете? — попита Тони.
Момъкът взе в две ръце книгата и я прелисти бързо отпред назад.
— Ах, тя съвсем не е за вас, госпожице Буденброк! Пълна е с кръв, черва и други страхотии... Вижте, тук се говори за белодробен едем, на немски: белодробен оток. При него белодробните мехурчета са пълни с водниста течност... Това е във висша степен опасно и се случва при белодробно възпаление. Ако отокът е много силен, човек не може вече да диша и просто умира. И за всичко това се разказва съвсем хладнокръвно и нехайно.
— Пфуй!... Но щом човек е решил да става доктор... Аз ще се погрижа да бъдете наш домашен лекар, когато след време Грабо преустанови лекарската си практика, ще видите!
— Охо!... А какво четете вие, госпожице Буденброк, ако смея да попитам?
— Познавате ли Хофман? — попита Тони.
— Онзи с диригента и златното гърне ли? Да, много хубаво пише. Но знаете ли, той е повече за дами. Днес мъжете трябва да четат други работи.
— Сега трябва да ви питам нещо — каза Тони след няколко крачки и взе решение. — Именно, как всъщност е малкото ви име? Не можах нито веднъж да го разбера... и това просто ме нервира!. Впуснах се дори в размишления...
— Впуснахте се в размишления ли?
— Ах, да... но сега недейте затруднява работата! Може би не е пристойно да питам, но съм любопитна естествено... Инак не ми трябва да го зная, докато съм жива.
— Казвам се Мортен — рече той и се изчерви както никога до тоя ден.
— Мортен? Хубаво е!
— Хубаво ли?...
— Да, боже мой… все пак е по-хубаво, отколкото да се казвате Хинц или Кунц. В него има нещо особено, чуждоземно...
— Вие сте романтичка, госпожице Буденброк; чели сте премного Хофман... Да, работата е просто, следната: дядо ми беше наполовина норвежец и се казваше Мортен. Аз съм кръстен на него. Това е всичко...
Тони се изкачваше внимателно през високата, остра тръстикова трева по края на голия бряг. Пред тях лежеше редицата от дървени плажови павилиони с конусовидни покриви и между тях погледът стигаше до плетените плажни столове; те бяха по-близко до водата и по топлия пясък около тях се бяха разположили семействата: дамите, сложили сини очила срещу слънцето, четяха книги, заети от библиотеката, а господата в светли костюми рисуваха отегчено с бастуните си различни фигури по пясъка. По-настрана играеха загорели деца с големи сламени шапки на главите; те гребяха пясък с лопатки, търкаляха се, ровеха за вода, печеха в дървени форми пясъчни сладкиши, дълбаеха тунели, шляпаха с голи крачета в плитките вълни и пускаха корабчета... Вдясно беше дървената сграда на баните, вдадена навътре в морето.