— Запътили сме се право към павилиона на Мьолендорпфови — каза Тони. — Хайде да свием малко встрани!
— На драго сърце... но сега вече сигурно ще останете при тях... Аз ще седна хей там на камъните.
— Да остана ли... Да, да, ще трябва все пак да им кажа добър ден. Но трябва да знаете, че ми е много противно. Дошла съм тук, за да имам мира...
— Да имате мира ли? От кого?
— Хм, от кого.
— Слушайте, госпожице Буденброк! Аз също трябва да ви питам нещо... но при сгода, по-късно, когато му дойде времето. Сега ще ми позволите да ви кажа сбогом. Ще седна хей там на камъните.
— Защо да не ви представя, господин Шварцкопф? — попита важно Тони.
— Не, ах, не... — каза бързо Мортен — благодаря. Знаете ли, не ми е мястото при тях. Ще седна на камъните...
Докато Мортен Шварцкопф вървеше надясно към големите, обливани от водата каменни блокове край банската сграда, Тони тръгна към една доста многобройна група, разположила се пред Мьолендорпфовия павилион и съставена от семействата Мьолендорпф, Хагенщрьом, Кистенмакер и Фриче. Като оставим настрана консул Фриче от Хамбург, собственик на курорта, и Петер Дьолман, бонвивана, групата се състоеше изключително от дами и деца, понеже беше делник и повечето господа гледаха работата си в града. Консул Фриче, възрастен господин с гладко обръснато, изящно лице, беше зает горе в отворения павилион с някакъв далекоглед, който насочваше към един платноход, мярнал се в далечината. Петер Дьолман, с широкопола сламена шапка на главата и кръгло подрязана моряшка брада, бъбреше с дамите, легнали на одеяла в пясъка или седнали на ниски столчета от корабно платно: госпожа сенаторша Мьолендорпф, по баща Лангхалс, която непрекъснато дигаше и сваляше лорнета с дълга дръжка и чиято глава беше покрита с посивели, неугледни коси; госпожа Хагенщрьом с Юлхен, която беше останала доста ниска, но вече носеше брилянти на ушите като майка си; госпожа консулша Кистенмакер с дъщеричката си и консулша Фриче, ниска дама с набръчкано лице, която носеше боне на главата и се занимаваше с домакинската работа на баните. Зачервена и изнурена, тя не мислеше за нищо друго освен за вечеринки, детски балове, томболи и разходки на платноходи... На известно разстояние седеше жената, която й четеше. Децата играеха край водата.
„Кистенмакер и син“ беше процъфтяваща фирма за търговия с вина, която през последните години изтласкваше К. Ф. Кьопен. Двамината синове, Едуард и Стефан, работеха вече в бащиното предприятие.
На консул Дьолман липсваха напълно онези изискани маниери, които бяха присъщи например на Юстус Крьогер; той беше благоприличен бонвиван, чиято специалност бе добродушната грубост и който в обществото можеше да си позволи извънредно много, защото знаеше, че със самодоволното си дръзко и шумно държане беше обичан от дамите като голям оригинал. Когато на една гощавка у Буденброкови поднасянето на някакво ястие се забави дълго, та домакинята се намери в неудобно положение, а незаетите гости се понавъсиха, той възстанови веселото настроение, като с провлечения си и шумен глас изрева в диалект над цялата трапеза:
— Мина ми вече гладът, госпожо консулша!
Точно с тоя еклив и груб глас разказваше той в момента двусмислени анекдоти, които изпъстряше с диалектни изрази... Сенаторша Мьолендорпф, изтощена и безпаметна от смях, току викаше:
— Боже мой, господин консуле, престанете за миг!
Хагенщрьомови посрещнаха студено Тони Буденброк, всички други обаче й засвидетелствуваха голяма сърдечност. Сам консул Фриче слезе бързо по стъпалата на павилиона, защото се надяваше, че поне през следната година пак Буденброкови ще помогнат да се оживят баните.
— Ваш покорен слуга, мамзел! — каза консул Дьолман с най-възможното за него изискано произношение, защото знаеше, че госпожица Буденброк нямаше особено предпочитание към маниерите му.
— Мадемоазел Буденброк!
— Вие тук?
— Чудесно!
— И откога?
— Ив какъв васхитителен тоалет! — Казаха точно така: „васхитителен“.
— А къде живеете?
— У Шварцкопфови?
— У влекачния командир?
— Колко оригинално!
— Аз намирам това ожясно оригинално! — Казаха точно така: „ожясно“.