Тони, която беше подпряла главичката си на ръката и го гледаше отстрани, поразмисли един миг сериозно дали той самият действително е помогнал за изгонването на Наполеон.
—... но мислите ли, че той изпълни обещанието си? О, не!... Сегашният крал е вития, мечтател, романтик... като вас, госпожице Тони... Защото трябва да имате пред вид едно: когато философите и поетите току-що са надвили и премахнали някоя истина, някой възглед, някой принцип, тогава лека-полека се явява един крал, който точно сега в своите размишления е стигнал именно до това, който точно сега смята това за най-новото и най-доброто и мисли, че трябва да действува съобразно с него... Да, такава е работата с кралете! Кралете са не само човеци, те са дори крайно посредствени човеци, остават винаги с няколко пощенски мили назад... Ах, с Германия стана същото, което стана с организирания студент; по време на освободителните войни той беше самоотвержен и възторжен момък, а сега е жалък филистер...
— Да, да — каза Тони. — Всичко това е хубаво. Но позволете да попитам: какво собствено ви засяга всичко това? Та вие не сте прусак?
— Ах, все едно, госпожице Буденброк! Да, назовавам семейното ви име, и то умишлено... Би трябвало всъщност да кажа и „демоазел“ Буденброк, за да бъда напълно справедлив към вас! Та мигар у нас хората са по-свободни, по-равни, повече граждани, отколкото в Прусия? Прегради, разстояния, аристокрация еднакво тук и там!.. Вие храните симпатии към благородниците... да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Да... Как, не го ли знаехте досега?... Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас, другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства. Наистина от време на време вие можете за отмора да се поразходите с някого от нас покрай морето, но влезете ли отново във вашия кръг от предпочитани и отбрани хора, тогава ние можем да седим на камъните...
В гласа му беше се примесила някаква съвсем странна възбуда.
— Мортен — каза тъжно Тони. — Значи, все пак сте се ядосвали, когато седяхте на камъните! Та нали аз ви помолих да ви представя...
— О, вие пак схващате въпроса като млада дама, прежалено лично, госпожице Тони! Та аз говоря принципиално. Казах, че у нас не царува по-голяма братска човечност, отколкото в Прусия... И ако бих говорил лично — продължи той след къса пауза с по-тих глас, от който обаче не беше изчезнала странната възбуда, — то нямаше да приказвам за настоящето, а по-скоро може би за бъдещето... Когато някой ден вие като мадам еди-коя си изчезнете окончателно във вашата знатна среда... някой до края на живота си може да седи на камъните...
Той замълча, Тони също мълчеше. Тя не гледаше вече към него, а на другата страна, в дъсчената стена до себе си. Настъпи доста дълга и угнетителна тишина.
— Спомняте ли си — поде отново Мортен — деня, когато ви казах, че имам да ви задам един въпрос? Да, трябва да знаете, че той ме занимава още от първия следобед, когато пристигнахте тук... Не гадайте! Невъзможно е да знаете какво искам да кажа. Ще ви попитам друг път, при сгода; не е нещо бързо, не ме засяга всъщност никак, просто любопитство... Не, днес ще ви издам само едно... нещо друго... Гледайте!
С тия думи Мортен извади от джоба на якето си крайчеца на някаква тясна книжка на пъстри ивици и погледна Тони в очите с някаква смесица от очакване и тържествуване.