— А защо не... ако смея да попитам? — каза неуместно Мортен.
— Защо ли? О, господи, защото не можех да го понасям! — извика тя почти с негодувание. — Би трябвало да го видите как изглеждаше и как се държеше! Между другото той имаше златожълти бакенбарди... съвсем неестествено! Убедена съм, че се фризира с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи... Освен това беше лицемерен... Въртеше се около родителите ми и най-безсрамно говореше неща, каквито им беше приятно да слушат...
Мортен я прекъсна:
— А какво значи... Трябва да ми кажете още нещо... Какво значи: „Гиздят неизказано“?
Тони избухна в нервен смях, закиска се почти.
— Да... така говореше той, Мортен. Не каза: „Изглеждат добре“ или „Красят стаята“, а „Гиздят неизказано“... Толкова глуповат беше, уверявам ви!... При това е във висша степен натраплив; сподиряше ме непрекъснато, макар че аз винаги се отнасях иронично с него. Веднъж ми направи сцена и почти се разплака... моля ви: мъж, който плаче...
— Сигурно много ви е обичал — каза тихо Мортен.
— Но какво ме засягаше това! — извика тя учудено и се обърна настрана на пясъчния си хълм.
— Вие сте жестока, госпожице Тони... Винаги ли сте жестока? Кажете ми... Не сте могли да търпите тоя господин Грюнлих, но не сте ли се привързвали някога към другиго? Понякога си мисля: може би сърцето ви е студено? Ще ви кажа едно... и то е тъй вярно, че мога да ви се закълна: един мъж не е глуповат затова, защото плаче, че вие не искате да знаете за него... така е. Аз не съм сигурен, съвсем не съм сигурен, че също така няма да... Виждате ли, вие сте разглезено, изискано същество. Винаги ли само се присмивате на хората, които лежат в нозете ви? Наистина ли сърцето ви е студено?
След кратката веселост горната устна на Тони изведнъж започна да трепери. Тя обърна към него големите си натъжени очи, които бавно заблестяха от сълзи, и каза тихо:
— Ах, Мортен, така ли мислите за мене?... Не бива да мислите така за мене.
— Та аз съвсем не мисля така! — извика Мортен със смях, в който се долавяше умиление и трудно потиснато ликуване...
Той се превъртя така, че сага се намери легнал по корем до нея, облакъти се на земята, хвана с две ръце ръката й и я погледна възхитено и възторжено със стоманеносините си добродушни очи в лицето.
— И вие... вие няма да ми са присмеете, ако ви кажа, че...
— Зная, Мортен — прекъсна го тя тихо, като погледна встрани към свободната си ръка, която бавно изсипваше мекия бял пясък между пръстите си.
— Знаете!... А вие... вие, госпожице Тони...
— Да, Мортен. Аз много ви ценя. Вие сте ми много мил. По-мил от всички, които познавам.
Той се изправи, размаха ръцете си и не знаеше какво да стори. Скочи на крака, хвърли се веднага пак на земята до нея и извика с глас, който секваше, трептеше, ставаше креслив и пак зазвучаваше от щастие:
— Ах, благодаря ви, благодаря ви! Вижте, сега съм щастлив, както никога преди в живота си!...
После започна да целува ръцете й.
Внезапно каза по-тихо:
— Сега вие скоро ще заминете за града, Тони, а моята ваканция свършва след две седмици... Ще трябва да се върна в Гьотинген. Обещавате ли ми, че няма да забравите този следобед тук на брега, докато се завърна... като доктор... и мога да помоля баща ви за нас двамата, колкото и трудно да бъде? И че през това време няма да дадете дума на никакъв господин Грюнлих?... О, ще видите, няма да трае дълго! Аз ще работя като... пък и съвсем не е трудно...
— Да, Мортен — каза тя щастлива и унесена, като гледаше очите му, устата и ръцете му, които държеха нейните.
Той притегли ръката й още по-близко до гърдите си и попита умолително с понижен глас:
— Няма ли след това да ми... Не бива ли да... потвърдя това?...
Тя не отговори, дори не го погледна, а само съвсем тихо отмести по пясъчния хълм горната половина на тялото си по-близко до него; Мортен я целуна бавно и дълго по устата. После двамата се загледаха на различни страни в пясъка и безмерно се засрамиха.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Прескъпа демоазел Буденброк!
Колко време мина, откак на долуподписания не се е удало вече да зърне лика на най-прелестната девойка? Тези толкова малко редове трябва да ви кажат, че този лик не е престанал да витае пред духовния му взор, че в течение на тия трепетни и плахи седмици той неотстъпно си е спомнял за чудния следобед в родителския ви салон, когато от вашите устни се изплъзна едно обещание — наистина половинчато и свенливо, но все пак тъй ощастливяващо. Оттогава изтекоха дълги седмици, през които вие се оттеглихте от света с цел да се съсредоточите и разберете себе си, ето защо. аз вече мога да се надявам, че времето на изпитанието е минало. Долуподписаният си позволява, прескъпа демоазел, да ви изпрати най-високопочтително приложеното пръстенче като залог на неговата безсмъртна нежност. С най-покорни почитания и най-любвеобилни целувки по ръцете ви аз се подписвам като