— Ах, Том, ти не си го изпитал! — изхлипа Тони.
— Не говори така! Ето сега например е определено в началото на идущата година аз да замина за Амстердам. Папа ми е намерил място... у „Ван дер Келен и с-ие“. Ще трябва да се разделя за дълго, дълго време...
— Ах, Том! Раздялата с родители, брат и сестра не е нищо!
— Да — каза Том доста провлечено.
Той пое дъх, като че искаше да каже нещо повече, но после замълча. Премести цигарата от единия ъгъл на устата в другия, дигна едната вежда по-високо и обърна глава настрана.
— И няма да трае дълго — поде тай след малко. — Ще мине. Човек забравя.
— Но аз съвсем не искам да забравя! — извика отчаяно Тони. — Да забравиш... нима това е утеха?!
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
После дойде и ги взе салът, ето Израелдорфската алея, Ерусалимския хълм, Крепостното поле. Колата мина през Крепостната порта, до която отдясно се издигаха стените на затвора, после се понесе по „Бургщрасе“ и прекоси „Коберг“. Тони гледаше сивите къщи с двускатни покриви, провесените над улицата маслени лампи, болницата „Светя дух“ и почти обезлистените вече липи пред нея... Господи, всичко стои, както си беше преди! То е стояло тук, неизменно и достолепно, докато тя бе си спомняла за него като за отколешен сън, който можеше да потъне в забрава! Тези сиви стрехи бяха прежното, привичното, унаследеното, което пак я прие и в което тя пак щеше да живее. Тя не плачеше вече и гледаше любопитно наоколо си. Мъката от раздялата се притъпи пред вида на тия улици и тия отдавна познати лица по тях. В тоя миг колата трополеше по „Брайтещрасе“ — мина носачът Матисен и свали ниско мъхестия си цилиндър с такова раболепно изражение, сякаш си мислеше: „Аз съм просто нищожество...“
Екипажът зави в „Менгщрасе“ и едрите кафяви коне спряха запъхтени пред къщата на Буденброкови, като заудряха с копита по настилката. Том внимателно помогна на сестра си да слезе, а Антон и Лина дотичаха да развържат и свалят куфара. Но трябваше да почакат, преди да влязат в къщи — тъкмо сега през пътната" врата минаваха непосредствено една зад друга три огромни транспортни коли, натоварени високо с пълни чували жито, по които с тлъсти черни букви се четеше фирмата „Йохан Буденброк“. Колите се повлякоха тромаво с еклив тропот през широкото преддверие и по плоските стъпала надолу към двора. Една част от зърното трябваше да се разтовари в задната сграда, а остатъкът да отиде в „Кита“, „Лъва“ или „Дъба“.
Когато братът и сестрата влязоха в преддверието, от кантората излезе консулът, мушнал перодръжката зад ухото, и разпери ръце към дъщеря си.
— Добре дошла у дома, мила Тони!
Тя го целуна и го погледна с очи, които още бяха зачервени от плач и в които се четеше нещо като срам. Но той не беше сърдит, не спомена нито дума. Каза само:
— Късно е, но ние почакахме с втората закуска.
Консулшата, Кристиан, Клотилда, Клара и Ида Юнгман бяха се събрали горена площадката на стълбата и я посрещнаха там...
Първата нощ на „Менгщрасе“ Тони спа здраво, дълбоко и на другата заран, 22 септември, слезе освежена и успокоена в стаята за закуска. Беше още много рано, едва седем часът. Завари само мамзел Юнгман, която приготовляваше утринното кафе.
— Ай, ай, Тони, детенцето ми — каза тя и погледна назад с малките си сънливи кафяви очи. — Защо толкова рано?
Тони седна пред писалището, капакът на което беше отворен, сплете ръце на тила и се загледа известно време в настилката на двора, добила черен блясък от мокротата, а после във влажната градина. Накрая започна любопитно да рови визитните карти и писмата върху писалището.
Непосредствено до мастилницата лежеше добре известната голяма тетрадка с пресована корица, златен обрез и разнородна хартия. Сигурно е била използувана снощи и беше истинско чудо, че. папа не я е прибрал както обикновено в кожената чанта и заключил в специалното задно чекмедже.
Тя взе тетрадката, попрелисти я, зачете и се вдълбочи. Това, което четеше, бяха предимно прости, известни неща; но всеки от писателите в нея беше възприел от предходника си някакъв не прекалено тържествен начин на излагане, някакъв инстинктивно и неволно загатнат хроникален стил, който издаваше дискретния и затова толкова по-достолепен респект на едно семейство пред самото себе си, пред традицията и историята. За Тони това не беше нещо ново; неведнъж й беше разрешавано да се позанимае с тия страници. Но никога досега съдържанието им не й беше направило такова впечатление, както тая сутрин. Почтителната значимост, придавана тук дори на най-скромните факти, я замая... Тя се облакъти и зачете с растящо увлечение, с гордост и сериозност.