Не липсваше нито един момент от нейното собствено кратковременно минало: рождението й, детските болести, първият училищен ден, постъпването в пансиона на мадемоазел Вайхброт, първото й причастие... Ситният, равномерен търговски почерк на консула беше отбелязал всичко грижливо и с някакво почти религиозно уважение към фактите изобщо. Та мигар и най-нищожният факт не беше воля и дело на всевишния, който чудодейно е направлявал съдбините на семейството?... Какво ли има да се напише в бъдеще тук след нейното име, което тя беше получила от баба си Антоанета? И всичко това ще бъде четено от по-сетнешни семейни членове със същото благочестие, с което тя сега следеше някогашните събития.
Тя въздъхна облекчително, облегна се назад и сърцето й затуптя тържествено. Изпълни я страхопочит към самата себе си и тръпно я прониза присъщото й чувство за лична значимост, подсилено от духа, въздействието на който тя току-що бе изпитала. „Брънки от една верига“ — беше писал папа... да, да! Именно като брънка на тая верига тя имаше голямо и отговорно значение и беше призвана да съдействува дейно и решително в историята на тяхното семейство!
Тя прелисти назад чак до края на дебелата тетрадка, гдето консулът саморъчно беше резюмирал върху един огромен лист цялото родословие на Буденброкови със скоби и рубрики в прегледни дати: от бракосъчетанието на най-ранния родоначалник с пасторската дъщеря Бригита Шурен до женитбата на консул Йохан Буденброк с Елизабета Крьогер през 1825 година. От тоя брак, пишеше там, се родили четири деца... след което бяха нанесени едно под друго кръщелните имена с годината и деня на рождението; зад името на по-големия син обаче беше отбелязано, че по Великден 1842 година постъпил като стажант в бащиното предприятие.
Тони гледа дълго време името си и свободното място зад него. И после внезапно, изведнъж, с някаква нервна и припряна промяна на изражението — тя преглътна и за един миг устните й се раздвижиха много бързо една към друга — улови перото, не го натопи, а го блъсна в мастилницата, преви показалеца си, наведе ниско над рамото пламналата си глава и написа с несръчния си, висок, наведен, отляво надясно почерк: „... сгодила се на 22 септември 1845 г. за господин Бендикс Грюнлих, търговец в Хамбург.“
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Аз съм напълно на вашето мнение, скъпи приятелю. Този въпрос е важен и трябва да бъде приключен. Накъсо: традиционната зестра на млада девойка от нашето семейство е 70 000 марки.
Господин Грюнлих хвърли към бъдещия си тъст един къс и изпитателен поглед отстрани — поглед на търговец.
— Действително... — каза той и това „действително“ беше на дължина точно колкото левият му златожълт бакенбард, по които плъзна бавно пръстите си; и когато изрече докрай това „действително“, пусна и върха на бакенбарда си.
— Почитаеми татко — продължи той, — известно ви е дълбокото високоуважение, което аз храня към достопочтените традиции и принципи. Но... няма ли в настоящия случай това хубаво съображение да означава прекаленост?... Едно предприятие се разширява... едно семейство процъфтява... накъсо: условията са вече други и по-добри.
— Скъпи приятелю — каза консулът, — вие виждате в мое лице един кулантен търговец! Боже мой... ако бяхте ме оставили да се изкажа докрай, щяхте вече да знаете, че съм съгласен и готов да бъда отзивчив съответно на обстоятелствата и че към тия 70 000 прибавям с леко сърце още 10 000.
— Значи, 80 000... — каза господин Грюнлих; после направи едно движение с уста, като че искаше да каже: „Не е твърде много, но стига.“
Споразумяха се по най-любезен начин. Консулът стана и раздрънка доволно голямата връзка ключове в джоба на панталона си. Той бе достигнал „традиционния размер на зестрата в брой“ едва с тези 80 000.
След това господин Грюнлих се сбогува и замина за Хамбург. Тони не почувствува много нещо от новото си житейско положение. Никой не й пречеше да танцува у Мьолендорпфови, Лангхалсови, Кистенмакерови и в собствения си дом, да се пързаля на кънки по Крепостното поле и ливадите край Трава и да приема ухажванията на млади господа. В средата на октомври се яви възможност да присъствува на вечеринката, давана от Мьолендорпфови по случай годежа на големия им син с Юлхен Хагенщрьом.
— Том! — каза тя. — Няма да отида. Това е възмутително!
Но въпреки това отиде и се забавлява чудесно.
А благодарение на няколкото реда, които бе добавила към семейната история, тя бе си извоювала позволение да обикаля с консулшата или сама всички магазини в града, да прави поръчки с голям замах и да се грижи за прикята си, която трябваше да бъде изящна. До прозореца в стаята за закуска седяха по цял ден две шивачки, които поръбваха, везеха монограми и изяждаха огромни количества селски хляб със зелено сирене.