— Бйъди щястливо, дьобро дьете! — каза тя. когато Тони влезе редом с господин Грюнлих в колонката зала, подиша се на пръсти и я целуна с лек пукот по челото.
Родът беше доволен от булката; Тони изглеждаше хубава, несмутена и весела, макар и малко бледа от любопитство и пътна треска.
Залата беше украсена с цветя и на дясната страна имаше издигнат олтар. Венчалния обред извърши пастор Кьолинг от църквата „Света Богородица“. Той ги настави изрично със силни думи да бъдат умерени. Всичко се изпълни по реда и обичая. Тони произнесе едно наивно и добродушно „да“, а господин Грюнлих направи първом „хъ-ъъм“, за да очисти гърлото си. После ядоха извънредно хубаво и много.
Докато горе в залата постите, между тях и пасторът, продължаваха да ядат, консулът и съпругата му изпратиха младата двойка, която беше се приготвила за път. Валеше сняг и въздухът изглеждаше като бяла мъгла. Пред пътната врата беше спряла голяма пътнишка кола, пълна с куфари и чанти.
След като неколкократно и убедително заяви, че много скоро ще дойде да навести домашните си, но че и родителите няма да се забавят да й гостуват в Хамбург, Тони се качи весело в колата и консулшата я уви грижливо в топлата кожена завивка. Съпругът й също седна.
— Грюнлих — каза консулът, — новите дантели са най-отгоре в малката ръчна чанта. Пред Хамбург ще ги мушнете за малко под палтото, нали? Тия акцизи... Доколкото можем, трябва да ги заобикаляме. На добър час! Още веднъж на добър час, мила Тони! Сбогом!
— В Аренсбург ще намерите добър подслон, нали? — попита консулшата.
— Поръчано е, скъпа майко, всичко е поръчано! — отговори господин Грюнлих.
Антон, Липа, Трина и София също си взеха сбогом от „м’дам Грюнлих“.
Когато понечиха да затворят вратцата на колата, Тони биде обзета от внезапно вълнение. Въпреки затрудненията, които създаваше, тя разви отново пътната завивка, прекрачи безогледно коленете на господин Грюнлих, който измърмори нещо, и прегърна страстно баща си.
— Adieu, папа... Добри ми папа! — И после пошепна съвсем тихо: — Доволен ли си от мене?
Консулът я притисна за миг безмълвно до гърдите си; после я бутна малко пред себе си и разтърси подчертано искрено двете й ръце.
След това всичко беше готово. Вратцата хлопна, кочияшът цъкна с език, конете потеглиха така, че стъклата иззвънтяха, и консулшата остави вятър да развява батистената й кърпичка, докато колата, затрополила надолу по улицата, изчезна в снежната мъгла.
Консулът стоеше замислен до съпругата си, която с грациозно движение загърна по-добре раменете си с кожената пелерина.
— Ето че тя замина, Бетси.
— Да, Жан, първото си отиде. Вярваш ли, че ще бъде щастлива с него?
— Ах, Бетси, тя е доволна от себе си; това е най-непоколебимото щастие, което можем да постигнем на земята.
Те се върнаха при гостите си.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Томас Буденброк се спускаше по „Менгщрасе“ към „Фюнфхаузен“. Нарочно не мина отгоре по „Брайтещрасе“, гдето поради многото познайници би трябвало непрекъснато да държи шапката в ръка. Мушнал ръце в широките джобове на топлата си тъмносива връхна дреха с пелерина, той крачеше доста замислен по твърдия, замръзнал, разискрен като кристали сняг, който скърцаше под обувките му. Вървеше по свой собствен път, за който никой нищо не знаеше... Небето светеше ясно, синьо и студено; въздухът беше свеж, остро уханен, а времето тихо, сурово, ведро и чисто с пет градуса студ — безподобен февруарски ден.
Томас слезе по „Фюнфхаузен“, прекоси „Бекергрубе“ и през една тясна напречна улица излезе на „Фишергрубе“. Измина няколко крачки по тая улица, която се спускаше в същата посока с „Менгщрасе“ стръмно надолу към Трава, и спря пред една ниска къща, една съвсем скромна цветарница с тясна врата и скъдна витринка, гдето на зелено стъкло бяха наредени няколко саксии с луковични растения.