Беше един от първите дни на октомври четиридесет и осма година — синьо небе с няколко леки, ефирни облака по него, озарени сребристобяло от слънцето, силата на което обаче не беше толкова голяма, та да не пращи печката зад високата лъскава решетка в стаята с пейзажите.
Малката Клара, тъмнорусо дете с твърде строги очи, седеше с някакво плетиво пред масата за шиене до прозореца, а Клотилда, занята със същото, беше се настанила на дивана, до консулшата. Макар че Клотилда Буденброк не беше много по-стара от омъжената си братовчедка — едва на двадесет и една година, — продълговатото й лице започваше вече да се изостря и пригладените й коси, открай време матовосиви, а не руси, допринасяха за вече завършения образ на стара мома. Тя беше доволна от това и не предприемаше нищо, за да го предотврати. Може би изпитваше потребност да остарее бързо, за да се избави бързо от всякакви съмнения и надежди. Понеже нямаше нито петак, знаеше, че на тоя широк свят не би се намерил никой да се ожени за нея; и тя чакаше покорно бъдещето си, което се състоеше в това — да живее в малка стая от дребна пенсия, която нейният могъщ чичо щеше да й издействува от касата на някое благотворително дружество за бедни девойки от видни семейства.
Консулшата от своя страна беше заета с прочитане на две писма. Тони разказваше как благополучно растяла малката Ерика, а Кристиан описваше разпалено лондонския живот, без обаче да спомене по-подробно дейността си у мистър Ричардсон... Консулшата, която наближаваше средата на четиридесетте, горчиво се оплакваше от съдбата на русите жени — да стареят толкова бързо! Нежният тен, съответствуващ на червеникави коси, ставал през тия години матов въпреки всякакви освежителни средства; косите пък бяха започнали неумолимо да побеляват, ако тя, слава богу, не притежаваше рецептата за някаква парижка тинктура, която на първо време предотвратявала това. Консулшата беше решила да не побелее никога. Ако един ден боята престанеше да действува, тя щеше да носи перука с цвета на младежките си коси... На върха на нейната все още изкусна прическа беше вързана малка копринена панделка с бяла дантела по краищата — начало, първо загатване за ония шапчици, които носят възрастни жени. Копринената й рокля беше широка и бухнала, а камбановидните й ръкави имаха подложки от колосана марля. Както винаги около китката на ръката й звънтяха две-три златни гривни.
Беше три часът следобед.
Внезапно откъм улицата се чуха викове и крясъци, някакъв самонадеян глъч, свирене с уста и тропот от много стъпки; шумът се приближаваше и растеше.
— Какво е това, мамо? — попита Клара, която погледна през шпионката на прозореца. — Толкова много хора... Какво им е? На какво се радват толкова?
— Боже! — извика консулшата, като захвърли писмата, скочи изплашена и отиде бързо на прозореца. — Дали не... О, господи, да, революцията... народът...
Работата беше там, че през целия този ден в града ставаха размирици. Сутринта на „Брайтещрасе“ бяха хвърлили камък и разбили стъклото на витрината на Бентиен, който търгуваше с платове; обаче един бог знаеше какво общо имаше прозорецът на господин Бентиен с висшата политика.
— Антон! — извика консулшата с разтреперан глас към трапезарията, гдето прислужникът се занимаваше със сребърните сервизи. — Антон, слез долу! Заключи пътната врата! Затвори навсякъде! Народът е...
— Да, госпожо консулша! — каза Антон. — Бива ли! изобщо? Аз съм господарски слуга... Щом видят ливреята ми.