— Ще направите добре, ако отворите прозореца откъм вас — каза господин Крьогер.
Йохан Буденброк хвърли бърз поглед към него и незабавно спусна стъклото.
— Недобре ли се чувствувате, драги татко? — попита той загрижено.
— Не. Съвсем не — отговори строго Лебрехт Крьогер.
— Трябва да закусите и да си починете — каза консулът, като загърна по-плътно кожената покривка около коленете на тъста си само за да направи нещо.
Внезапно — екипажът трополеше по „Бургщрасе“ — се случи нещо страшно, именно: когато колата, на около петнадесетина крачки от потъналите в полумрак зидове на Крепостната порта, минаваше през една купчина от шумни и весели улични момчетии, през отворения прозорец влетя камък. Беше съвсем невзрачен полски камък, едва ли по-голям от кокоше яйце, запокитен в чест на революцията от ръката на някой Кришан Снут или Хайне Фос, сигурно не злоумишлено и вероятно без да замеря колата. Камъкът влетя беззвучно през прозореца, удари се беззвучно о покритите с дебел кожух гърди на Лебрехт Крьогер, търкулна се също така беззвучно надолу по кожената покривка и се спря на пода.
— Ама че простащина! — каза ядосано консулът. — Съвсем го удариха през просото тази вечер... Не ви нарани, нали, татко?
Старият Крьогер мълчеше, мълчеше обезпокоително. В колата беше много тъмно, така че изражението на лицето му не можеше да се види. Той седеше още по-изправен, по-висок и по-изпъчен от преди, без да се облегне назад. После дълбоко, много дълбоко из него се изтръгна бавно, студено и тежко една-единствена дума:
— Сган.
Понеже се опасяваше, че може да го раздразни повече, консулът не отговори. Колата мина с шумен екот през портата и след три минути се озова в широката алея пред желязната решетеста ограда с позлатени върхове, която опасваше Крьогеровото имение. От двете страни на широката градинска порта, която представляваше началото на заградения с кестенови дървета път към терасата, горяха ярко два фенера, капаците на които завършваха с позлатени копчета. Като погледна тук лицето на тъста си, консулът се ужаси. То беше жълто и набраздено от отпуснати бръчки. Досегашното студено, твърдо и презрително изражение на устата беше се разкривило в немощна, наклонена на една страна, увиснала и тъпоумна старческа гримаса... Колата спря на терасата.
— Помогнете ми — каза Лебрехт Крьогер, макар че консулът, слязъл пръв, вече бе отметнал кожената покривка й му подаваше ръката и рамото си за опора.
Той го поведе бавно няколко крачки по насипаната с чакъл земя към бялата лъскава външна стълба, която водеше към трапезарията. Още пред първото стъпало коленете на стареца се подкосиха. Главата се отпусна тъй тежко върху гърдите, че увисналата долна челюст се удари с тракане в горната. Очите се извъртяха и изцъклиха...
Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode, отиде при своите предци.
ГЛАВА ПЕТА
Година и два месеца по-късно, една снеговита и мъглива януарска утрин през 1850 година, господин и мадам Грюнлих заедно с малката си тригодишни дъщеричка седяха на столове, всеки от които беше струвал по двадесет и пет марки, в облицованата със светлокафяво дърво трапезария и закусваха.
Стъклата на прозорците бяха почти непрозрачни от мъглата; зад тях неясно се съзираха голи дървеса и храсти. В ниската печка със зелен емайл — в ъгъла до отворената врата за „цветарника“, гдето се виждаха листнати растения — пращеше червена жар и изпълваше стаята с мека, малко миризлива топлина. На насрещната страна през полудръпнати зелени сукнени завеси погледът стигаше в салона, тапициран с кафява коприна, и до една висока стъклена врата, зирките на която бяха затулени с насукан памук; в бялосивата, непрогледна мъгла зад нея едва се очертаваше една малка тераса. Трета врата отстрани извеждаше в коридора.
На снежнобялата ръчно тъкана дамаска на кръглата маса, застлана с дълга тясна покривка със зелена везба, беше поставен златно поръбен и тъй прозрачен порцеланов сервиз, че на места блещукаше като седеф. Чайникът къкреше леко. В плитка хлебна кошничка от тънко сребро във форма на голям назъбен и леко навит лист лежеха кръгли късчета и резени от козунак. Под един кристален захлупак бяха натрупани дребни жлебовати маслени топчета; под друг се виждаха различни сортове сирене: жълто, зелено, рокфор и бяло. Не липсваше и бутилка червено вино, която стоеше пред стопанина, защото господин Грюнлих закусваше топло ядене.