Той седеше с гръб към салона, вече облечен в черен жакет и светли панталони на едри карета, с току-що фризирани бакенбарди и лице, което в тоя утринен час изглеждаше още по-розово; ядеше по английски обичай леко опържен котлет. Наистина неговата съпруга намираше, че това е изящно, но същевременно и в такава висша степен противно, че не можа никога да се реши да замени с него привичната си закуска от хляб и яйце.
Тони беше в пеньоар; тя имаше особена слабост към пеньоарите. Нищо не й изглеждаше тъй изящно, както едно елегантно неглиже; и тъй като в родителския дом не смееше да даде воля на тая си страст, задоволяваше я двойно по-ревностно сега като омъжена жена. Тя имаше три такива, прилепнали о снагата й, нежни дрехи, при изработката на които може да се вложи повече вкус, изтънченост и фантазия, отколкото при бален тоалет. Днес обаче тя носеше тъмночервения пеньоар, цветът на който отговаряше точно на тона на тапетите над дървената облицовка. По самия плат, нашарен с едри цветя и по-мек от памук, бяха пришити навсякъде като ситен дъжд съвсем мънички мъниста със същия цвят. От закопчалката на шията чак до долния край минаваше права и гъста редица от червени кадифени панделки.
Буйните й пепеляворуси коси, украсени с тъмночервена кадифена панделка, бяха накъдрени над челото. Макар че външният й вид беше достигнал вече връхната си точка — което тя самата много добре знаеше, — детинското, наивно и дръзко изражение на издадената напред горна устна беше останало същото като преди. Клепките на сивосините й очи бяха зачервени от студената вода. Белите й, малко къси, но изящно изваяни Буденброкови ръце, нежните китки на които бяха обгърнати от меките кадифени маншети на ръкавите, вземаха и държеха ножа, лъжицата и чашата с движения, които днес по някаква причина бяха донякъде отсечени и припрени.
До нея, на детски стол във формата на кула, седеше малката Ерика — добре охранено дете с къси светлоруси къдри, облечено в неугледна и смешна рокличка, изплетена от дебела светлосиня вълнена прежда. То беше сграбчило с двете си ръчички една голяма чаша, в която се скриваше цялото му личице, и всеотдайно гълташе млякото си, като навремени изпускаше лека въздишка.
После госпожа Грюнлих позвъни и от коридора влезе прислужницата Тинка, за да свали детето от кулата и да го отнесе в детската стая на горния етаж.
— Можеш да я поразходиш половин час вън с количката, Тинка — каза Тони. — Но не по-дълго, и в дебелото палтенце, чуваш ли? Мъгливо е.
Тя остана насаме със съпруга си.
— Ти наистина ставаш смешен — каза тя след известно мълчание, като явно подлавяше отново някакъв прекъснат разговор. — Имаш ли някакви възражения? Кажи възраженията си!... Аз не мога винаги да се занимавам с детето....
— Ти не обичаш деца, Антония.
— Не обичам деца... не обичам деца... Нямам време! Заета съм с домакинството. Сутрин се събуждам с двадесет мисли, които трябва да бъдат осъществени през деня, а вечер си лягам с четиридесет, които още не са осъществени...
— Имаме две прислужници. А една млада жена...
— Две прислужници, добре. Тинка трябва да мие, да чисти, да разтребва, да прислужва. Готвачката е заета прекомерно. Ти рано-рано сутринта ядеш котлети... Та поразмисли, Грюнлих! Във всеки случай рано или късно ще трябва да вземем за Ерика бавачка, възпитателка...
— Не отговаря на материалното ни положение още отсега да държим специална прислужница за детето.
— Материалното ни положение!... О, господи! Ставаш смешен. Просяци ли сме? Принудени ли сме да се лишаваме от най-необходимото? Доколкото зная, аз ти донесох 80 000 марки зестра...
— Ах, тези твои 80 000!
— Разбира се!... Говориш пренебрежително за тях… Парите не те занимавали... Оженил си се за мене по любов... Добре, Но изобщо обичаш ли ме още? Не обръщаш никакво внимание на оправданите ми желания. Детето не бивало да има бавачка... Дори не става вече дума за купето, което ми е необходимо като насъщен хляб... Защо тогава ни караш да живеем постоянно извън града, щом не отговаря на материалното ни положение да държим кола, с която да отиваме благоприлично в общество? Защо се въсиш винаги когато отивам в града?... Най-приятно за тебе би било да се заровим веднъж завинаги тук и да не виждам вече жив човек. Винаги си кисел.
Господин Грюнлих наля червено вино в чашата си, дигна кристалния захлупак и мина на сиренето. Не отговори.
— Изобщо обичаш ли ме още? — повтори Тони. — Твоето мълчание е толкова невъзпитано, че с пълно право мога да си позволя да ти припомня една известна сцена в нашата стая с пейзажите... Тогава ти имаше друг вид!... Но още от първия ден сядаше с мене само вечер, и то за да си прочетеш вестника. Отначало поне се съобразяваше с желанията ми, но от известно време насам свърши и това. Ти ме пренебрегваш.