— А ти? Ти ме разоряваш.
— Аз? Аз те разорявам...
— Да. Разоряваш ме с ленивостта си, с манията си за прислуга и разточителство...
— О, не ме укорявай за доброто ми възпитание! Докато бях у родителите си, нямаше нужда да мръдна пръст. Сега се видях заставена лека-полека да гледам домакинството, но мога да изисквам да не ми отказваш най-простите помощни средства. Татко е богат човек; той не е могъл да очаква, че един ден няма да имам персонал.
— Тогава потърпи за третата прислужница, докато видим някаква полза от това богатство.
— Мигар желаеш смъртта на татко? Аз исках да кажа, че сме заможни хора, че не съм дошла с празни ръце при тебе.
Господин Грюнлих се усмихна, макар че беше зает с дъвчене. Усмихна се с чувство на превъзходство, тъжно и мълчаливо. Това обърка Тони.
— Грюнлих — каза тя по-спокойно. — Ти се усмихваш, говориш за материалното ни положение... Може би се мамя относно нашето положение? Да не си направил лоши сделки? Да не би...
В тоя миг на коридорната врата се почука късо, като тремоло на барабан, и в стаята влезе господин Кеселмайер.
ГЛАВА ШЕСТА
Като добър домашен приятел, господин Кеселмайер влезе без предизвестие, без шапка и горно палто и се спря на вратата. Външният му вид отговаряше напълно на описанието, което Тони беше дала в писмото до майка си. Имаше леко набита снага, нито дебела, нито тънка. Носеше черен, вече поизлъскан жакет, също такива тесни и къси панталони и бяла жилетка, над която една дълга, тънка часовникова верижка се кръстосваше с два-три шнура за очила. Върху червеното му лице се открояваха рязко подстригани бели бакенбарди, които покриваха бузите; брадичката и устните оставаха голи. Устата му беше малка, подвижна, смешна и имаше само на долната челюст два зъба. Докато стоеше смутен, унесен и замислен, мушнал ръце в отвесните джобове на панталоните си, господин Кеселмайер държеше тия два жълти, конусовидни кучешки зъба върху горната си устна. Белият и черен пух по главата му се развяваше леко, макар че не се усещаше в най-слаб полъх.
Най-сетне той извади ръцете си, наведе се с отпусната долна устна и с голяма мъка освободи един шнур от всеобщата бъркотия върху гърдите си. После с един замах набоде пенснето на носа си, като в същото време направи най-невероятна гримаса, огледа двамата съпрузи и забеляза:
— Аха!
Тъй като той употребяваше тоя израз извънредно често, трябва веднага да отбележим, че беше свикнал да го произнася по твърде различен и своеобразен начин. Можеше да го озвучи с провлечен, носов и метален звън, като отмяташе главата си назад, набръчкваше носа, разтваряше широко уста и размахваше двете си ръце из въздуха. Можеше от друга страна и без оглед към много нюанси да го подметне съвсем късо, сякаш случайно и кротко настрана, и това изглеждаше може би още по-смешно, понеже той изговаряше звука „а“ много неясно и носово. Днес той издаде едно бегло, ведро „аха“, съпроводено от леко, спазмодично поклащане на главата; личеше, че това „аха“ иде от някакво небивало весело душевно настроение... И все пак не биваше да му се вярва, защото беше всеизвестен факт, че господин Кеселмайер се държеше толкова по-весело, в колкото по-опасно настроение се намираше. Когато мяташе едно след друго стотици „аха“, когато непрекъснато набождаше очилата на носа си и отново ги пускаше, когато ръкомахаше, бръщолевеше и явно не смогваше да се откъсне от прекомерната си непохватност, тогава човек можеше да бъде уверен, че отвътре го разкъсва злост.
Господин Грюнлих попримига и го погледна с нескрито недоверие.
— Толкова рано? — попита той.
— Аха… — отговори господин Кеселмайер и размаха във въздуха една от малките си червени набръчкани ръце, като че искаше да каже: „Имай търпение, изненадата иде!“ — Трябва да поговоря с вас! Трябва незабавно да поговоря с вас, драги!
Той говореше във висша степен смешно. Валяше всяка отделна дума в устата си и я изхвърляше с невъобразимо усилие на малката си беззъба подвижна уста. Търкаляше „р“-то така, като че небцето му беше намазано с масло. Господин Грюнлих запримига още по-недоверчиво.
— Елате, господин Кеселмайер — каза Тони. — Седнете. Добре, че дойдохте... Сега слушайте! Трябва да станете съдия. Току-що водих спор с Грюнлих. Кажете сега: трябва ли едно тригодишно дете да има бавачка или не? Хайде!