Но господин Кеселмайер като че съвсем не й обръщаше внимание. Той седна, отвори по възможност най-широко мъничката си уста, набърчи нос и почеса с показалец стриганите си бакенбарди; шумът от това почесване действуваше неприятно на нервите. После с очи над пенснето огледа с ненаказано весело изражение елегантната маса за закуска, сребърната хлебна кошничка, етикета на бутилката червено вино...
— Защото — продължи Тони — Грюнлих твърди, че аз го разорявам.
Сега господин Кеселмайер я погледна... сетне погледна господин Грюнлих... и после избухна в нечуван смях.
— Вие го разорявате?... — извика той. — Вие... го... разо... Значи, вие го разорявате?... О, господи! Боже велики!... Забавно!... Във висша, висша, висша степен забавно!
После изля цял порой от различни „аха“.
Господин Грюнлих явно беше нервен и току се местеше на стола. Ту пъхваше дългия си показалец между яката и шията, ту прекарваше бързо златожълтите бакенбарди между пръстите си.
— Кеселмайер! — каза той. — Опомнете се най-сетне! Полудяхте ли? Престанете с тоя смях! Ще пиете ли вино? Искате ли пура? На какво собствено се смеете?
— На какво се смея ли?... Да, налейте ми чаша вино, дайте ми и пура... На какво се смея ли? Значи, вие смятате, че вашата госпожа съпруга ви разорява?
— Тя е прекалено предразположена към лукс — каза ядосано господин Грюнлих.
Тони съвсем не оспори това. Облегната спокойно назад, с ръце в скута върху кадифените панделки на пеньоара си, тя каза с дръзко издадена напред горна устна:
— Да... Такава съм. Разбира се. Наследила съм го от мама. Всички Крьогерови винаги са имали склонност към лукса.
Тя би заявила със същото спокойствие, че е лекомислена, сприхава, отмъстителна. Ясно изразеното й семейно чувство просто я откъсваше от понятията за свободна воля и самоопределение, като я караше да установява и признава качествата си с някакво почти фаталистично равнодушие — без да прави разлика и без да се опитва да ги поправя. Без сама да съзнава, тя беше на мнение, че всяко качество, все едно от какъв вид, означава нещо наследствено, някаква семейна традиция и е следователно нещо достопочтено, към което във всеки случай трябва да храним респект.
Господин Грюнлих беше привършил закуската си и димът от двете пури се смесваше с топлия лъх на печката.
— Желаете ли, Кеселмайер? — попита домакинът. — Вземете си още една! Ще ви налея и втора чаша вино... Искате, значи, да поприказвате с мене? Бързо ли е? Важно ли е?... Не намирате ли, че тук е много топло?... После ще потеглим заедно за града... Впрочем в пушалнята е по-хладно...
Но в отговор на всички тия старания господин Кеселмайер само махваше с ръка във въздуха, като че искаше да каже: това няма да доведе до нищо, драги!
Най-сетне станаха от масата. Тони остана в трапезарията, за да наглежда прислужницата при разтребването, а господин Грюнлих преведе търговския си приятел през цветарника. Той тръгна с наведена глава напред, като замислено въртеше между пръстите върха на левия бакенбард; господин Кеселмайер започна сякаш да гребе с ръцете си и изчезна подире му в пушалнята.
Минаха десет минути. Тони бе влязла за миг в салона, за да обърше лично с метличка от пъстри пера праха но мъничкото писалище от лъскаво орехово дърво и извитите крака на масата, и сега отиваше бавно през трапезарията в дневната. Тя вървеше спокойно и с неотречимо достолепие. Демоазел Буденброк явно не беше загубила като мадам Грюнлих нито частица от самочувствието си. Държеше се крайно изправена, притискаше малко брадичката си върху гърдите и гледаше нещата отгоре надолу. Взела в едната си ръка гиздавото лакирано кошче с ключовете, мушнала небрежно другата в страничния джоб на тъмночервения си пеньоар, тя усещаше със строго изражение как дългата мека дреха се дипли по снагата й; в същото време обаче наивният и недосетлив вид на устата й издаваше, че цялото това достолепие беше нещо безкрайно детинско, безобидно и несериозно.
Тя влезе и тръгна бавно из цветарника с малката месингова лейка, за да накваси черната пръст на растенията. Обичаше много палмите си, които великолепно допринасяха за изяществото на жилището. Докосна внимателно младата издънка на едно от дебелите, кръгли стъбла, огледа нежно величествено разперените ветрила от листа и тук-там отряза с ножицата по някой пожълтял връх... Изведнъж се ослуша. Разговорът в пушалнята, който от няколко минути се беше оживил, сега се водеше на толкова висок глас, че тук вътре се разбираше всяка дума въпреки дебелината на вратата и тежкия плат на портиерата.