На родения в Каргил фермер беше разрешено да излиза навън сутрин, за да се грижи за кокошките си. Един от гостите в къщата винаги го придружаваше и го пазеше да не избяга. Камионът на Апу беше паркиран близо до кокошарника. Въпреки че пакистанците му бяха взели ключовете, Апу лесно можеше да съедини жичките и да запали мотора. Разбира се, щеше да го направи само ако внучката му Нанда беше с него. Именно затова не ги пускаха да излизат заедно.
Слабият, посребрен мъж хранеше кокошките, говореше им и събираше снесените яйца. После го отвеждаха в стаята. В късния следобед беше ред на Нанда да излезе и да почисти кокошарника, което беше по-тежката работа. Апу и сам можеше да го върши, но гостите им настояваха да го прави Нанда. По този начин силната млада жена се уморяваше. Съберяха ли се повече яйца, някой от гостите им отиваше на пазара в Шринагар. Продаваше ги и винаги даваше парите на Апу. Пакистанците не се интересуваха от финансови облаги. Апу полагаше всички усилия да ги подслушва, но още не беше успял да разбере каква е целта им. Не правеха нищо, само си говореха.
Петимата пакистанци се появиха в една тъмна нощ преди пет месеца и оттогава физическият живот на шестдесет и три годишния фермер се заключаваше в описаната рутина. Но при все че досегът му с околния свят се ограничаваше в рамките на кокошарника, Апу бе запазил напълно ума си, духа си и най-важното — своето достойнство. Беше постигнал това, отдавайки се на четене и медитация върху дълбините на индуската вяра. Правеше го за себе си и за да покаже на ислямските си надзиратели, че вярата и решителността му са не по-слаби от техните.
Апу нагласи възглавницата зад гърба си. С годините беше станала буцеста и неудобна — бяха я използвали три поколения Кумари. На сбръчканото му, жилаво лице заигра усмивка. Перушината в нея беше изстрадала достатъчно. Може би патицата бе намерила удовлетворение в някое следващо прераждане.
Усмивката му бързо избледня. Подобна мисъл беше светотатство. Така би я определил дядо му. А той беше мъдър. Може би месеците на затворничество вече се отразяваха на разсъдъка му. Апу се огледа наоколо.
Нанда спеше в спален чувал в другия край на стаята. Понякога Апу се будеше в малките часове на нощта и слушаше дишането й. Беше му приятно. Ако не друго, то пленничеството им бе помогнало да се опознаят по-добре. Въпреки че нетрадиционните й религиозни възгледи го безпокояха, той се радваше, че поне знае какви са. Човек не би могъл да се бори с врага, ако не познава лицето му.
В малката каменна къща имаше още две стаи. Вратата към дневната стоеше отворена. Там пакистанците прекарваха деня. През нощта използваха неговата стая. Всички спяха там, с изключение на онзи, който оставаше на пост. Един от тях винаги оставаше буден. Беше наложително. Не само за да попречи на Апу и Нанда да избягат, но и да наблюдава дали някой не се приближава към фермата. Въпреки че никой не живееше наблизо, патрулите на индийската армия понякога прекосяваха ниските околни хълмове. Когато пристигнаха, групата пакистанци обещаха на негостоприемните си домакини, че ще останат не повече от шест месеца. И че Апу и Нанда няма да пострадат, ако вършат онова, което им се заповядва. Апу не беше сигурен, че вярва на четиримата мъже и жената, но смяташе да им предостави времето, от което се нуждаеха. В крайна сметка нима имаше друг избор?
И все пак нямаше да има нищо против властите да се появят и да застрелят гостите му. Знаеше, че стига той самият да не им причини никаква вреда, бъдещето му в този живот и следващия нямаше да бъде засегнато. Срамното в цялата работа беше, че като хора всички те биха могли да се разбират чудесно. Но политиката и религията объркваха нещата. И това се случваше в целия район още от времето, когато Апу беше младеж. Преди това съседите си бяха просто съседи, докато външните сили не ги превърнаха във врагове.
В стаята имаше един малък прозорец, но капаците му бяха заковани. Единствената светлина се процеждаше от малката лампа на нощното шкафче. Бледото сияние озаряваше малко, опърпано томче с кожени корици. Това бяха Упанишадите — мистичните писания на индуската вярата. Упанишадите съставяха последната част на Ведите — свещената индуска книга от древността.