Не се чуваше нищичко.
Той бавно отвори вратата. Един от мъжете стоеше в другата стая и гледаше през прозореца. Държеше в ръка сребристия си пистолет и пушеше цигара. Пакистанецът се извърна към Апу.
— Връщай се в стаята си — тихо каза той.
— Къде е внучката ми? — попита Апу. Това не му харесваше. Нещо не беше както трябва.
— Тръгна с останалите — отвърна мъжът.
— Тръгна с останалите? Но къде отидоха?
Мъжът отново погледна през прозореца и дръпна от цигарата си.
— Отидоха на пазара — каза той.
5.
Вашингтон
Сряда, 07:00
Полковник Брет Огъст вече не помнеше колко пъти се беше возил в тресящите се търбуси на самолетите С-130. Но не беше забравил едно. Мразеше от сърце всеки един от тези проклети полети.
Моделът „Херкулес“, който ги транспортираше този път, беше една от най-новите вариации на SAR НС-130Н, проектиран за далечни полети с максимална икономичност на горивото. Полковник Огъст се беше возил във всевъзможни, приспособени към различни функции самолети С-130: в модела C-130D, оборудван със ски вместо колесник при една арктическа тренировъчна мисия, в танкера KC-130R, в бойния изтребител C-130F и много други. Учудващото беше, че нито един от тези модели не предлагаше удобно пътуване. Корпусите им бяха възможно най-тънки, за да олекотят машината и да й позволят максимален обсег. Това означаваше, че те нямаха почти никаква изолация срещу студа и шума. А четирите мощни турбовитлови двигателя ревяха оглушително, докато издигаха масивния самолет към небето. Вибрациите бяха толкова силни, че верижката с идентификационната плочка на полковник Огъст танцуваше бурен танц около врата му.
Удобството не беше залегнало и в първоначалния проект на вътрешността на машината. Тапицираните пластмасови седалки в този самолет бяха подредени една до друга край стените на корпуса. Облегалките им бяха ватирани, което се предполагаше да топли пасажерите. Теоретично това би било възможно, стига въздухът да не беше толкова студен. Седалките не разполагаха с подлакътници, а разстоянието между тях бе съвсем тясно. Всеки от пасажерите бе набутал брезентовия си сак отдолу. Онези, които бяха проектирали вътрешното пространство, приличаха на хората, чертаещи бойни планове. На хартия всичко изглеждаше прекрасно.
Не че полковник Огъст се оплакваше. Добре си спомняше историята, която баща му веднъж му беше разказал за собствените си дни във войската. Сид Огъст беше служил в 101-ва военновъздушна дивизия на САЩ, която се оказала обсадена от 15-а бронетанкова дивизия на Германия малко преди последната решителна битка на Втората световна война. Единствената храна на мъжете били К-дажбите. Изобретени от очевидно садистичния физиолог Ансел Бенджамин Кейс, К-дажбите представлявали безвкусни, пресовани бисквити, резенче сушено месо, захарни бучки, бульон на прах, дъвка и пресован шоколад. Кодовото название на шоколада било Г-дажба. Никой не знаел защо на шоколада му трябва кодово име, но мъжете подозирали, че прегладнелите германци ще се бият още по-настървено, ако разберат, че във вражеските окопи има нещо повече от изсушено месо и твърди като дъсчици бисквити.
Летците пестеливо се хранели с К-дажби, докато се криели от врага. Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта, въздушните сили успели да спуснат контейнери с В-дажби и допълнителни амуниции за войниците. В-дажбите съдържали порции месо и картофи. Внасянето на истинска храна в организмите на войниците обаче ги накарало да повръщат неудържимо и им причинило такива газове, че шумът и миризмата издали позициите им на минаващия наблизо немски патрул. Летците били принудени да влязат в битка. Историята неизменно караше Брет Огъст да изпитва безпокойство при мисълта, че разполага с твърде много удобства.
Отдясно на Огъст седеше Майк Роджърс. Огъст се усмихна. Роджърс имаше голям закривен нос, чупен четири пъти по време на колежанските баскетболни мачове. Майк Роджърс не познаваше друг път освен този напред. Едва бяха излетели и същият този нос вече беше заровен в куфарче, пълно с разни папки и документи. Огъст бе летял достатъчно дълго с Роджърс и знаеше точно какво следва. Веднага щом пилотът дадеше разрешение да се използва електронна техника, Роджърс ще извади част от папките си. Ще ги постави на лявото си коляно, а лаптопа — на дясното. След като свършеше с четенето, Роджърс ще подаде материалите на Огъст. Някъде на половината път над Атлантическия океан двамата ще започнат открит, разпален разговор за прочетеното. По този начин бяха дискутирали всеки един въпрос през повече от четиридесетте години, откакто се познаваха. Често не се налагаше дори да разговарят. Роджърс и Огъст знаеха отлично какво мисли другият.