Но когато стигна до болницата в покрайнините на Спрингфийлд, установи, че майка му е дори по-зле, отколкото предполагаше. Някогашната румена жена се бе превърнала в безцветна стара дама, сливаща се с белите болнични чаршафи — при това въпреки боядисаната си специално за коледното му посещение коса.
— О, Били! — въздъхна тя. — Ти си тук!
— На морфин е — обади се сестрата. — И няколко дена няма да бъде съвсем на себе си!
Майка му се разплака и занарежда:
— Не искам да бъда в тежест на теб и сестра ти! Може би ще е най-добре да ме приспят!
— Не говори глупости, майко! — отсече Били. — Ще се оправиш!
Когато часът за свиждане приключи, лекуващият лекар го дръпна настрани. Каза, че операцията била минала добре, но не можели да кажат кога майка му ще бъде в състояние да проходи. Дотогава ще й се наложи да се придвижва с инвалиден стол. Били кимна и грабна пътната си чанта с марка „Гутие“ — скъпият френски сак изглеждаше абсурдно на фона на бедната провинциална болница. После изчака тридесет минути на студа за такси, за да измине тридесетте километра до къщата на майка си. Таксито му струваше сто и тридесет долара и Били примигна, когато чу цената. Сега, след случилото се с майка му, щеше да му се наложи да започне да спестява. В снежната пряспа до алеята пред къщата забеляза отпечатъка от тялото на майка му, когато е паднала.
Задната врата си беше все така отключена. Когато влезе в кухнята, Били завари на масата двете торби с хранителни продукти, очевидно внесени от любезния парамедик1. Въпреки че по принцип се считаше за циник, Били забелязваше, че напоследък редките актове на човешко съчувствие го правят сантиментален. С натежало сърце започна да вади продуктите и да ги разпределя по местата им. В една от тях зърна топла кутийка с бита сметана. Вероятно точно тази кутийка бе причината за злощастното пътешествие на майка му до магазина. Защото Били и до днес продължаваше да си пие кафето със сметана.
В девет сутринта на следващия ден отново беше в болницата. Малко след него се появи и сестра му заедно с по-малкото си дете, Доминик — мършаво момиченце с руса коса и нос като човка. Приличаше досущ на баща си — местен дърводелец, който отглеждаше марихуана в задния си двор и накрая го опандизиха.
Били се опита да поговори с племенницата си, ала тя се оказа или незаинтересована, или просто необразована. Призна си, че мрази да чете книги и че не била чела дори „Хари Потър“. Какво правела тогава? — изуми се Били. Разговаряла с приятелките си по интернет. Били изгледа въпросително сестра си, но тя само сви рамене и отбеляза:
— Не мога да я държа далече от компютъра! Никой не може да опази децата си от това. Пък и, честно казано, никой няма време да ги следи какво правят по цял ден! Особено аз!
Били изпитваше някакви топли чувства към момичето — в крайна сметка му беше кръвна роднина, но тази случка го натъжи. Племенницата му се бе запътила стремглаво към превръщането си в „бял боклук“, което бе болезнено с иронията си предвид факта колко много се бяха борили родителите му, за да влязат в горните слоеве на средната класа, да образоват децата си, да им дадат възможност за досег с културата (баща му слушаше в кабинета си Бетовен). И защо? За да произведат внучка, която отказва дори да чете! Да, мрачното Средновековие отново чукаше на прага на света.
Прекара почти целия ден с майка си, която беше гипсирана от коляното до кръста. Когато хвана ръката й, тя каза:
— Били, какво ще стане с мен?
— Ще се оправиш, мамо, ще видиш!
— Ами ако вече не мога да карам?
— Ще измислим нещо.
— Ами ако трябва да отида в старчески дом? Не искам да ходя в старчески дом! Там ще ме уморят!
— Няма да позволя това да се случи, мамо — отговори Били.
Ала стомахът му се сви от страх. Ако се наложи, как би могъл да го предотврати? Нямаше никакви средства, за да постъпи по друг начин.
Сестра му го покани на вечеря в дома си — нищо особено, само спагети със сирене. Лаура живееше недалече от майка им, в голяма фермерска къща, която баща им й беше купил след първия й развод. За семейството си оставаше мистерия как така Лаура, която иначе беше адвокат, така и не успя да свърже двата края. Но, от друга страна, като съставител на юридически документи, тя надали изкарваше толкова, колкото предполагаше титлата й. А освен това обичаше да харчи. Всичките стаи в къщата й бяха застлани от стена до стена с дебели килими, имаше скъпи мебели, витрини с порцеланови статуетки, колекция от мечета, четири телевизора и какво ли още не. Мисълта да прекара вечерта в подобна обстановка изпълваше Били със страх и ужас — знаеше, че депресията му на тръгване е гарантирана. Затова предпочете да покани тях в дома на майка си.
1
Специално обучени кадри да оказват първа помощ и да поддържат живота на пациента до пристигането му в болницата. — Б.р.