— Сигурно много се вълнуваш — отбеляза Лола, като вървеше след него към кабинета му. — Но ще видиш, че ще получиш страхотни отзиви! Сигурна съм!
Джеймс не беше чак толкова сигурен, но горката Лола беше твърде млада, за да знае, че нещата обикновено не стават така, както подсказва логиката. Чувстваше, че устата му пресъхва от напрежение. Още от сутринта настроението му се люшкаше между отчаяние и въодушевление. Точно в момента обаче скоростното влакче на ужасите, на което се беше качил, го носеше стремглаво надолу.
— Всеки държи да се изживява като победител — изрече с гробовен глас. — Всеки си мисли, че ако се държи като хората по филмите или тези при Опра, или в така наречените вдъхновяващи мемоари и никога не се предава, накрая непременно ще победи. Обаче това не е вярно!
— Защо да не е вярно? — контрира го Лола с дразнеща самоувереност.
— Единствената гаранция за успех е упоритата работа — заяви Джеймс. — Статистически погледнато. Но дори и това не е много сигурно. Истината е, че на този свят няма нищо сигурно!
— Точно затова пък има истинска любов! — изтъкна Лола.
Емоциите на Джеймс взеха внезапен остър завой и влакчето пое рязко нагоре „Колко е сладка!“ — помисли си той, докато я наблюдаваше. Нямаше никаква представа за живота, но продължаваше да вярва в себе си толкова искрено, че бе почти вдъхновяващо.
— Всичко се свежда до числата — отбеляза мъдро той, доволен от осъзнаването на този факт. — Числа и още числа, и пак числа. Вероятно винаги е било така.
— Какво е било? — изгледа го Лола. Почувства, че се отегчава. Разговорът беше взел неочакван обрат, който отвеждаше далече от нея самата и навлизаше в сфера, която тя винаги бе свързвала с данъците. Което на свой ред означаваше нещо, за което тя се надяваше никога да не й се налага да мисли.
— Рейтинги. И печалби.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Прегърни мечо! Целуни го за късмет! А после ми изпрати съобщение. Нямам търпение да прочета отзивите!
След като тя си тръгна, Джеймс се завърна обратно при интернет. Провери отново и отново електронната си поща, мястото си в класацията на „Амазон“, мястото си в класацията на „Гугъл“ и всички възможни данни с неговото име, в това число сайтове като „Хъфингтън поуст“, „Снаркър“ и „Дифеймър“. Следващите му пет часа бяха едни от най-неприятните в живота му.
Накрая, в три и петнадесет следобед, телефонът иззвъня.
— Успяхме! — извика триумфално Редмън. — Ти си дори на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“! И вече те наричат „съвременният Мелвил“5.
Първоначално Джеймс беше прекалено шокиран, за да каже каквото и да било. Но след няколко секунди той възвърна гласа си и сякаш всеки ден виждаше свои книги на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“, каза:
— Ще го приема.
— Дяволски си прав, че ще го приемеш! — извика Редмън. — Дори и ние не бихме могли да го измислим по-добре! Ще накарам асистентката си да ти изпрати отзивите по имейла.
Джеймс затвори телефона. За първи път през живота си побеждаваше.
— Аз съм победител! — изрече на глас.
А после усети, че му се завива свят — реши, че е от радост, а след това му прилоша. От години не му се беше случвало да повръща, всъщност — от детството му. Ала гаденето се засили и най-накрая беше принуден да отиде в банята, за да извърши най-немъжествения от всички ритуали — да повърне в тоалетната чиния.
А после, все още с треперещи крака, той се върна в кабинета си, отвори прикрепения файл, който му беше изпратил Редмън, и жадно започна да чете всяка страница още докато излизаше от принтера. Най-сетне талантът му беше оценен и отсега нататък, независимо колко книги ще продаде, единственото, което ще има значение, ще бъде само това признание за мястото му в пантеона на литературата. Той беше спечелил! Бе победил! Но какво следваше да направи сега? А, да! Да сподели новините с някого. Нали така се правеше в такива случаи?
Започна да набира номера на Минди, но се спря. За нея имаше достатъчно време. Защото имаше един друг човек, който щеше да оцени новината повече — Лола. Именно тя е човекът, който пръв трябва да научи новината, защото само тя беше до него в този най-съдбовен от всички негови дни. Джеймс грабна трите листа с отзива, излезе във фоайето и нетърпеливо започнала чака асансьора. Междувременно в главата му се въртяха думите, които щеше да й каже — „Успях!“, „Ще се гордееш с мен!“, „Ти беше права“ — както и онова, което може би щеше да се случи после. (Тя ще го прегърне, разбира се, а тази прегръдка би могла да се превърне в целувка, а целувката би могла да се превърне във… Кой знае?!) Най-сетне асансьорът пристигна от върха на сградата, той влезе и го включи за обратния път нагоре. Погледът му се местеше ту към бавно сменящите се цифри на етажите, ту към думите върху листите, които вече се бяха запечатали в съзнанието му: „Съвременният Мелвил!“
5
Херман Мелвил (1819–1891) — американски белетрист, автор на редица романи с нравствени и философски послания, често смесица отреализъм и алегория, най-прочутият от които е „Моби Дик“. — Б.р.