Думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, но те бързо стихнаха, когато Едуард подаде короната на Джон де Варен, застанал на подиума заедно с другите големци.
Кралят се обърна към мнозинството.
— Заклевам се пред Бога и пред всички присъстващи тук, че няма да нося короната на това кралство, докато не възстановя земите, загубени от баща ми.
Тогава той беше твърдоглав, движен от амбиция. Едуард се съмняваше, че навремето по-старите барони, служили при баща му, го бяха приели на сериозно. По-вероятно бяха погледнали на това като на дръзка декларация, с която започва царуването си. Обаче през годините той им беше доказал, че възнамерява да извърши това, което каза, първо в Уелс и Ирландия, а после в Гаскония и Шотландия — земи, които баща му и кралете преди него бяха позволявали много пъти да бъдат оспорвани. Оставаше да бъде намерена само още една реликва, за която хората му претърсваха Ирландия надлъж и нашир, и властта му щеше да бъде пълна. Сега, след като имаше короната на Артур и Камъка на съдбата, не беше нужно да пази подробностите на пророчеството в рамките на ордена и през последните месеци духовниците му бяха заети да говорят сред народа за постиженията му. Поетите вече го обявяваха за спасителя на Британия, за един нов Артур, който ги отървава от злата участ, предсказана в пророчеството на Мерлин.
„О, Господи! Колко често Мерлин казва истината в пророчествата си!“ — беше написал хроникьорът Питър Лангтофт. „Сега всички островитяни са събрани в едно и Албани отново е обединен от атрибутите на кралската власт, а крал Едуард е обявен за негов сюзерен.“
Тук, на олтара пред гробницата на Изповедника, са тези атрибута. Куртана за Англия, короната на Артур за Уелс, а за Алба6 — Камъкът на съдбата. Беше постигнал това, което си постави за цел да направи през годините на изгнание в Гаскония, когато беше посято семето на амбицията му. Обаче за представянето на камъка, тази най-знаменателна от церемониите, Едуард беше сам. Това трябваше да бъде велик ден за него и за Англия, но вместо да възхваляват името му, бароните го проклинаха.
Когато се завърна от Шотландия предишната година, погреба брат си Едмънд, чието тяло беше докарано от Гаскония, където войната продължаваше. Чрез сватбата на дъщеря си Бес за графа на Холандия беше сключил нов съюз, но той не беше достатъчен, за да му спечели войната. За това му трябваха пари. Едуард се беше обърнал първо към църквата, но новият архиепископ на Кентърбъри, непреклонният Робърт Уинчилси, му беше отказал. В отговор той беше обявил извън закона свещениците и беше изпратил кралските си рицари да конфискуват движимото им имущество, като си мислеше, че това ще ги накара да отстъпят, както го бяха правили преди. Обаче Уинчилси се беше оказал по-корав и беше подсилил решителността им с личния си пример, убеждавайки ги да издържат на строгите мерки на краля. През това време войната във Франция продължаваше. Войските на Едуард загубиха битката при Байон, давайки много жертви, една от които беше неговият получичо Уилям де Валънс. Могъщият граф на Пембрук беше един от най-твърдите му поддръжници още от времето, когато беше в изгнание в Гаскония, и смъртта му беше ужасен удар за Едуард, чиито съюзници станаха малко и намаляваха все повече. Голата истина за това стана очевидна в парламента в Солсбъри.
На съвещанието на парламента, където той беше поискал от бароните си да продължат да служат в Гаскония, Едуард получи техния единен и категоричен отказ. Съвещанието, един от най-унизителните моменти от царуването му, приключи, след като бароните един по един го напуснаха. Дори най-верните му поддръжници, мъжете от Кръглата маса, му се опълчиха. Предизвикателното излизане на бароните от парламента беше истински шок за него. Шокът премина в страх, когато шпионите му съобщиха, че най-малко четирима от графовете му — на Норфък, Уорик, Аръндел и Херефорд — са се срещали, за да протестират против исканията му и да обединят своите поддръжници. Младите Рицари на Дракона, макар и да не се бяха опълчили срещу него, вече не го подкрепяха така безрезервно, както преди, колебаещи се между верността си към своя крал и към собствените си бащи, чиито имения и титли скоро щяха да наследят. Едуард беше създал Кръглата маса, за да даде на васалите си слава и усещане за единство като на митичните воини в двора на Артур. Сега, когато плановете му почти се бяха осъществили, масата се разпадаше. Призракът на гражданска война отново го безпокоеше. Нямаше намерение пак да преминава през всичко това.