С върховно усилие потисна гордостта си и се помири с Уинчилси. Сега щеше да направи същото с бароните. Нямаше избор. Войната с Франция, която се оказа толкова пагубна за царуването му, трябваше да приключи. В Шотландия още имаше размирици, но не можеше да съсредоточи усилията си едновременно на два фронта. Утре пред абатството, в което беше коронясан за крал, щеше да застане пред непокорните васали и да ги помоли да проявят търпение. Отиваше на война във Франция. Ако не се върнеше, синът му, Едуард от Карнарвън, щеше да се възкачи на трона. Короната на Артур не беше достатъчна. Той трябваше да им покаже, че все още е техният крал воин.
Чул в абатството да отекват стъпки, Едуард се обърна и видя един от рицарите си.
— Милорд, доведох затворниците. Чакат в кораба на църквата.
Едуард мина през завесата и остави работниците да закрепят дървената седалка на стола за коронацията върху Камъка на съдбата.
В кораба, заобиколени от шестима рицари, имаше три фигури. Бяха бледи, макар че това ставаше в края на лятото, тъй като не им беше позволил да излизат от стаите си, освен да се разхождат всяка сутрин във вътрешния двор на Тауър, който беше в сянка заради високите стени. Като се изключи това, мъжете бяха в добро здраве. Едуард не се беше отнасял зле към никой от шотландските си затворници, в това число и към Балиол, държан в малка, но добре обзаведена стая в Солт Тауър7 със слуги, които да се грижат за нуждите му. Въпреки това тримата Комъни наблюдаваха приближаването му с омраза в очите.
Когато застана пред тях, главатарите на Червените и на Черните Комъни срещнаха погледа му, но синът на Баденох извърна очи.
— Имам предложение за вас — каза Едуард. — Готов съм да забравя за вашето предателство и участието ви в съюза с Франция. Дори съм готов да ви възстановя земите. — Едуард погледна към младия Джон Комън, чиято жена, Джоан де Валънс, беше получила нареждане да се върне в Англия в навечерието на войната. — И да ти върна жената и детето.
Джон запристъпва от крак на крак, а графът на Бюкан се намръщи заинтригуван. Лицето на бащата на Джон, лордът на Баденох, остана непроницаемо.
Кралят продължи. В гласа му се усещаше напрежение. Нямаше желание да прави това, но след като толкова малко от неговите благородници бяха готови да му служат в Шотландия или Франция, не му оставаше голям избор.
— Ще изпълня всичко това, за да ми служите в замяна.
Бъчан се накани да заговори, но Баденох беше по-бърз:
— Да ви служим ли, милорд?
— В Шотландия, срещу бунтовниците. Хората ми се срещнаха с Дъглас и Уолъс в Ървин, но насилието продължи на север под знамето на Мъри. Ако приемете условията ми, ще се присъедините към силите на сър Джон де Варен и Хю Кресингам в Бъруик. Оттам ще съберете васалите си и ще ги поведете на север, за да сразите Мъри. След като потушите бунта и затворите подстрекателите ще удържа на думата си. — Когато никой не отговори, Едуард рязко попита: — Е? Какво ще кажете?
Баденох погледна Бъчан, който му кимна. Червеният Комън, застанал на едно коляно, се обърна към краля:
— Кралю, готови сме да се закълнем.
55
В края на гората четиримата мъже дръпнаха поводите на конете си. Робърт скочи във високата трева и подаде юздите на Нес, който мълчаливо ги пое.
— Трябва да те придружим — осведоми го Александър.
Кристофър изрази съгласие с него.
Робърт се обърна към тях. Лъчите на залязващото слънце го заслепиха. Вдигна ръка, за да предпази очи от светлината. Във въздуха се усещаше мирис на сол, идващ от морето, и той чу далечния шум от разбиването на вълните в брега на Търнбери.
— Ще отида сам.
Остави мъжете в края на гората и навлезе в зеления сумрак.
Отначало вървеше лесно — пътеките, направени от елени и други животни, бяха очертали естествени проходи през шубраците. Във въздуха се носеше сладкият мирис на мъзга и смола, а тук-там земята беше изпъстрена от слънчеви лъчи, пробили листата. Отнякъде до него достигаше бълбукането на невидими потоци и заедно с тях в ушите му отекнаха спомени за момчешки смях. Представи си как братята му Томас и Нийл тичат през гората, размахват пръчки срещу храстите и надават бойни викове. Беше ги изпреварил, тичаше бързо и безстрашно прескачаше падналите клони. Най-отзад се влачеше Александър. След толкова години гората му беше до болка позната, но сега Робърт вървеше из нея, изпълнен с ново усещане за собственост и отговорност.