За Едуард загубата беше особено болезнена. Завоюването на Шотландия беше най-бързата и най-лесната от всичките войни, които беше водил. Той се радваше на успехите си. Взе Камъка на съдбата, принуди насила шотландците да го признаят за сюзерен, прати в затвора шотландските големци и свали от трона Балиол. Обаче Уилям Уолъс, на когото беше гледал като на незначителен простак, се изправи изведнъж пред него като призрак, вещаещ перспективата за една нова Гаскония, един друг продължителен конфликт, който щеше още повече да ядоса бароните и да ги настрои против. Сега те бяха с него и Кръглата маса беше отново обединена под неговото ръководство, Рицарите на Дракона жадуваха кръв, но дали щяха да бъдат такива след пет месеца или година? Едуард не искаше да проверява какво ще стане. Беше решил веднъж завинаги да приключи с Уолъс и тези, които се бяха присъединили към него.
В началото на юни рицарите се събраха заедно с лордовете си под стените на замъците, заобиколени от оръженосци, знаменосци и каруци, натоварени с шатри и екипировка. В градовете и селата на северните графства мъжете целуваха жените си за сбогом, преди да се присъединят към групите войници, събрали се на пазарните площади. Раздадени бяха бели ленти с червения кръст на свети Джордж и мъжете ги връзваха гордо на ръкавите си. Изнервени и развълнувани — някои от тях никога не бяха воювали, — те оправяха туниките си и ремъците на шлемовете под раздавани на висок глас заповеди от висши служители и шерифи. Поемайки по прашните пътища, потни и измъчвани от жаркото слънце, тези групи се отправяха на север, за да се съединят с армията на уелските пехотинци, събрали се на границата.
От юг покрай източното крайбрежие на Англия отплаваха кораби, натоварени с продоволствие за войската, размахвайки гребла в настъпилото пълно безветрие. Далеч над Северно море се бяха струпали дъждовни облаци, пулсиращи от светкавици. Моряците гледаха с тревога тъмнеещото пред тях небе и продължаваха да гребат в задуха на деня.
Измъчени от глад и умора, навели глави, но решителни, те се влачеха през полето, усещайки при всяка стъпка пулсираща болка в краката. Съмваше се и с настъпването на зората небето на изток бледнееше в деня на празника на света Мария Магдалена. Мъжете от английската войска вече чувстваха из въздуха как става все по-топло. Очертаваше се още един душен ден.
Хъмфри де Бун яздеше сред свитата на баща си, графа на Херефорд и Есекс, лорд-констейбъла на Англия9. На бледата светлина той различи лицата на рицарите на баща му, а зад тях и тези на другарите си: младия Томас, граф на Ланкастър след смъртта на брата на краля; Еймър де Валънс, който също беше загубил баща си във френската война, но нямаше да наследи графството на Пембрук, докато беше жива майка му; Робърт Клифорд; Хенри Пърси; Ралф де Монтърмър; Гай де Бочам. Всички бяха брадясали и със силно зачервени от слънцето лица, но въпреки очевидното изтощение тази сутрин те изразяваха мрачна решителност, каквато Хъмфри не беше виждал от седмици. Това го обнадежди. Тъкмо тогава бледото небе се озари от утринната светлина, която разкри унил пейзаж. Димът продължаваше да се стеле над почернелите нивя, в които реколтата беше напълно изгорена.
През целия път от Роксбърг, през Лодърдейл до Единбург английската армия беше преминала през изпепелена и безмълвна земя. Армията се мъкнеше покрай пустеещи села, в които килерите бяха празни, а кладенците отровени от хвърлени в тях разложени овчи трупове. Сред потискащата жега и опустошението нетърпението на войниците да влязат в бой се беше изпарило. Изпратиха пехотинци в селата, за да търсят обитателите, но не намериха никого. Там нямаше следа и от Уолъс и войската му. През цялото време на запад се тъмнееше плашещата необятност на Селкъркската гора, чиито дебри загатваха за опасност от засада или нападение, докато на изток намръщеното небе обещаваше гръмотевична буря.
В една късна вечер тя дойде откъм морето, превръщайки със светкавиците си нощта в ден. От небесата се изля пороен дъжд, който измокри до кости всички и превърна нивите в блата. На следващата сутрин, докато гръмотевиците продължаваха да ехтят около тях, армията потегли. Броните се бяха покрили с нова ръжда, а прогизналите покривала на конете тромаво се поклащаха на гърбовете им.
По кожата и дрехите вонящата кал засъхна и образува кора, хората и конете бяха измъчвани от мухи, които бръмчаха около устата и се опитваха да се завират в очите. Разбира се, тези неща бяха доста мъчителни, но едва когато англичаните стигнаха покрайнините на Единбург, разбраха каква е най-лошата последица от бурята. Корабите с продоволствието, които трябваше да ги посрещнат в пристанището на Лийт, не се виждаха никъде.