— Трябва да вървя, Джеймс — каза тихо, но твърдо кралят. — Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда все още е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по това време следващата година бих могъл да имам наследник. Мога да рискувам с една буря за това. — Свали от главата си златната диадема, която носеше по време на събранието на Съвета и на пиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косата си, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.
— Скоро ще се върна.
Погледът му се спря на Джон Комън.
— Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох, че ще задоволя молбата на неговия зет. — Очите на Александър закачливо проблеснаха. — Обаче почакай до утре.
— Милорд! — прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.
Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилата врата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфата заглъхнаха зад него.
Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостуденият дъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простираха пред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад които земята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления. От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външните крепостни стени, където град Единбург се простираше на изток по гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.
В далечината, в подножието на хълма, той различи смътните очертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха брулените от вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На север теренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. След тях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт2, наричан от англичаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство, осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците, бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябваше да мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струваше по-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените с мрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложи си да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга го чака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина, идваща от огнището.
— Милорд, Том лежи болен! — провикна се Адам, опитвайки се да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.
— Болен? — Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, който му служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше с него. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата й в Шотландия миналата есен.
— Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?
— Каза, че не е нужно — отвърна Адам и поведе краля през залятия с вода двор. — Тук внимавайте къде стъпвате, сир.
Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.