– Аз искам да… нея! – Тобиас. – Аз… да я видя!
Поглеждам Питър.
– Няма да мога да говоря с него за последно, така ли?
Питър клати глава.
– Там обаче има прозорец. Може би ако те види, най-накрая ще млъкне.
Той ме отвежда в един задънен коридор, дълъг само шест крачки. Прав е – в дъното му има врата с малко прозорче в горния край, трийсетина сантиметра над главата ми.
– Трис! – Гласът на Тобиас тук се чува даже по-ясно. – Искам да я видя!
Протягам се и опирам длан в стъклото. Виковете замлъкват и лицето му се появява от другата страна на прозореца. Очите му са зачервени, лицето – на петна. Красота. Той гледа надолу към мен няколко секунди, после опира длан в прозореца срещу моята. Преструвам се, че усещам неговата топлина през стъклото.
Той отпуска чело върху вратата и стиска силно очи.
Дръпвам ръката си и тръгвам, преди да е отворил очи. Болката в гърдите ми сега е много по-силна от тази в простреляното рамо. Вкопчвам се в ризата си, преглъщам сълзите и се връщам при Питър в главния коридор.
– Благодаря ти – казвам тихо. А исках да бъде по-високо.
– Все тая. – Питър пак свива вежди. – Давай да вървим.
Долавям някакво буботене далече пред нас – звук на насъбрала се тълпа. Следващият коридор гъмжи от изменници на Безстрашните, високи и ниски, млади и по-възрастни, въоръжени и без оръжие. Всеки носи на ръката си синята лента на предателството.
– Ей! – провиква се Питър. – Направете път!
Най-близките до нас изменници на Безстрашните го чуват и се дръпват към стената да ни пропуснат. Скоро и останалите правят същото. Всички се смълчават. Питър отстъпва и ме пуска да вървя пред него. От тук нататък вече знам пътя.
Не разбирам откъде започва думкането, но някой удря с юмрук в стената. После друг се присъединява към него. Вървя по разчистената пътека между изменниците на Безстрашните, които ме изпровождат тържествено и шумно, а ръцете им замахват отсечено. Думкането е толкова бързо, че сърцето ми ускорява ритъма си, за да го настигне.
Някои от изменниците на Безстрашните скланят глава пред мен – не съм сигурна защо. Пък и вече няма значение.
Стигам края на коридора и отварям вратата на залата за моята екзекуция.
Аз я отварям.
Изменниците на Безстрашните са препълнили коридора. В залата за екзекуцията гъмжи от Ерудити, които вече са ми направили път да мина. Мълчаливо ме изучават, докато вървя към металната маса в центъра на помещението. Джанийн стои на няколко крачки от нея. Следите от моите нокти върху лицето ѝ още личат под набързо сложения грим. Тя не ме поглежда.
От тавана висят четири камери, по една над всеки ъгъл на масата. Сядам, бърша длани в крачолите на панталона и чак тогава лягам.
Масата е студена. Нейният мраз прониква през кожата ми, стига до костите. Сигурно така и трябва; нали точно това ще се случи с тялото ми, когато животът го напусне. То ще изстине и ще натежи, ще стане по-тежко, отколкото е било приживе. Не съм сигурна какво ще се случи с останалото от мен. Според някои не съществува нищо след това – може би имат право, но може и да грешат. Тези догадки обаче вече не занимават ума ми.
Питър пъха един електрод под яката на ризата ми и го притиска към гърдите, точно над сърцето. После свързва електрода с жица и включва апарата за ехокардиография. Чувам пулса си, бърз и силен. Скоро този равномерен ритъм ще замлъкне.
В мен се оформя една-единствена мисъл:
„Не искам да умирам.“
Никога не съм гледала сериозно на Тобиас, когато ме хокаше, че рискувам живота си. Вярвах, че искам отново да се събера с родителите си и всичко това да приключи веднъж завинаги. Сигурна бях в желанието си да повторя тяхната саможертва. Но не и сега. Не, не.
Вътре в мен клокочи и ме изгаря желанието за живот.
„Не искам да умирам, не искам да умирам, не искам!“
Джанийн пристъпва напред, вдигнала спринцовка с лилав серум. Очилата ѝ отразяват флуоресцентната светлина над нас и аз едва виждам очите ѝ.
Всяка частица от тялото ми напява монотонно. „Живот, живот, живот.“ Смятах, че като отплата за живота на Уил и този на родителите ми трябва и аз да умра, но съм грешала. Трябва да изживея живота си под знака на тяхната смърт. Трябва да живея.
Джанийн държи главата ми неподвижно с едната ръка, с другата забива иглата отстрани на шията.
„Това не е краят!“ Крещя това наум, а не срещу Джанийн. „Това тук няма да е моят край!“
Тя натиска буталото. Питър се навежда напред и ме поглежда в очите.
– Серумът ще подейства след една минута – казва той. – Бъди смела, Трис.