Неговите думи ме сепват, защото точно това каза и Тобиас, когато ме подложи на първата симулация.
Сърцето ми започва да препуска.
Защо Питър ми каза да бъда смела? Защо изобщо ми казва нещо?
Всички мускули на тялото ми се отпускат едновременно. Крайниците ми натежават, сякаш са втечнени. Ако това е смъртта, тя не е чак толкова страшна. Очите ми са все още отворени, но главата ми клюмва на една страна. Опитвам се да затворя очи, но не успявам – не мога да помръдна.
После писукането на ехокардиографа секва.
36
Но аз продължавам да дишам. Не дълбоко; въздухът не ми е достатъчен, но все пак дишам. Питър затваря очите ми. Дали е разбрал, че не съм мъртва? А Джанийн? Ще ме усети ли, че дишам?
– Отнесете тялото в лабораторията – казва Джанийн. – Аутопсията е насрочена за днес следобед.
– Добре – отговаря Питър.
Той бута масата напред. Около себе си чувам мърморенето на публиката от Ерудити. Ръката ми се изхлузва от масата и се удря в стената, когато завиваме зад ъгъла. Усещам бодежи във върховете на пръстите, но не мога да помръдна, колкото и да опитвам.
Този път в коридора с изменници на Безстрашните цари тишина, когато минаваме през него. Питър отначало върви бавно, но щом завиваме зад поредния ъгъл, ускорява крачка. В следващия коридор направо тича, после внезапно се заковава на място. Къде се намирам? Няма как да сме стигнали лабораторията вече. Тогава защо спря?
Питър подпъхва ръце под раменете и коленете ми и ме вдига. Главата ми клюмва на рамото му.
– За такъв дребосък като теб си доста тежичка, Дървената – промърморва той.
Той знае, че съм в съзнание. Знае.
Дочувам серия писукащи звуци и шум от плъзгане – отваря се някаква врата.
– Какво… – Гласът на Тобиас. Тобиас! – О, боже! О…
– Спести ми хленченето, става ли? – срязва го Питър. – Тя не е мъртва. Само е парализирана. Ще трае още минута. А сега се приготви да бягаме.
Нищо не разбирам.
Откъде Питър ще знае това?
– Дай аз да я нося – казва Тобиас.
– Не, ти стреляш по-добре от мен. Вземи пистолета. Аз ще я нося.
Чувам звука, с който пистолетът излиза от кобура. Тобиас прокарва ръка по челото ми. После и двамата хукват да тичат.
Отначало чувам само тропота на краката им, а главата ми болезнено се подмята нагоре-надолу. По ръцете и краката ми преминават тръпки. „Отляво!“, крещи Питър на Тобиас.
След това от дъното на коридора се разнася вик.
– Ей, какво…?!
После изстрел. И тишина.
Тичането продължава. Питър се провиква: „Отдясно!“, чувам още един изстрел, после пак. „Уха!“, промърморва той. „Чакай, спри тук!“
Изтръпването пълзи надолу по гръбнака ми. Отварям очи, когато Питър бута някаква врата. Той се втурва през прага и точно преди главата ми да се удари в рамката, аз протягам ръка и го спирам.
– Полека! – произнасям с усилие. Гърлото ми е схванато като първия път, когато ме инжектираха и едва си поемах въздух. Питър се обръща с рамо напред, за да ме пренесе през прага, после с ритник затваря вратата и ме пуска на пода.
Стаята е почти празна, само покрай едната стена са наредени празни контейнери за боклук, а на другата има квадратна метална врата, голяма, колкото през нея да мине контейнер.
– Трис – проронва Тобиас и се свлича на колене край мен. Лицето му е бледо, почти прежълтяло.
Толкова много неща имам да му казвам. Първото, което ми идва обаче, е: „Беатрис“.
Той слабо се засмива.
– Беатрис – поправя се и долепя устни до моите. Впивам пръсти в ризата му.
– Ей, отложете това за по-късно, ако не искате още сега да повърна върху вас!
– Къде сме? – питам.
– Това е камерата за горене на отпадъци – отвръща Питър, шляпвайки металната врата. – Изключих я. Тя ще ни изведе навън. А там гледай да се целиш без грешка, Фор, ако искаш да излезеш жив от сектора на Ерудитите.
– Не бери грижа за моята точност – избъбря Тобиас. И той като мен е бос.
Питър отваря вратата на пещта за смет.
– Трис, ти си първа.
Шахтата за смет е близо три стъпки широка и четири стъпки висока. Премятам единия си крак през ръба на отвора, после с помощта на Тобиас прехвърлям и втория. Стомахът ми се свива, когато се плъзгам в късата метална тръба. После в гърба ми се впиват няколко ролки, докато се търкалям върху тях.
Усещам мирис на огън и пепел, но не чувствам горещина. После политам и ръката ми се удря в метална стена, което ме кара да изохкам. Приземявам се тежко върху бетонен под и болката от удара минава като ток по пищялите ми.