– Оу! – Дръпвам се от отвора и се провиквам: – Давай!
Краката ми вече са се възстановили, когато Питър се приземява не прав, а на една страна. Той пъшка и изпълзява настрани от отвора, за да се съвземе.
Оглеждам се. Намираме се в пещта за преработка на отпадъци, която щеше да е непрогледно тъмна, ако не беше ивицата светлина, очертаваща малка врата в противоположния край. Подът на места е от плътен метал, на други – решетка. Мирише на гниещ боклук и дим.
– Повече да не си се оплакала, че не съм те водил на хубаво място – обажда се Питър.
– Дори не съм мечтала за място като това – отговарям.
Тобиас се стоварва на пода първо на крака, после с мъчителна гримаса се отпуска на колене. Помагам му да се изправи и се притискам към него. В този момент всички миризми, образи и чувства на света ми се струват възвишени. Преди малко бях на прага на смъртта, но сега съм жива. Благодарение на Питър.
Именно на него от всички хора на света.
Питър прекосява решетестия под и отваря малката врата. В пещта нахлува дневна светлина. Двамата с Тобиас се махаме от всепроникващата миризма на изгорено, излизаме от металната камера и попадаме в помещение с бетонни стени.
– Взе ли пистолета? – обръща се Питър към Тобиас.
– Не – отговаря той. – Реших, че мога да изстрелвам куршумите и през ноздрите си и го оставих горе.
– О, я млъквай!
На излизане от пещта Питър тръгва с протегната ръка, стиснал друг пистолет. Посреща ни усоен коридор с оголени тръби по тавана, който продължава само десет стъпки. Надписът над вратата в дъното гласи ИЗХОД. Аз съм жива и се махам от тук.
+ + +
На връщане ширналата се гола земя между централата на Безстрашните и централата на Ерудитите не изглежда същата като на идване. Сигурно всичко изглежда различно, щом не крачиш право към собствената си смърт.
Когато стигаме края на уличката, Тобиас опира рамо до стената и надниква, колкото да види какво ни чака зад ъгъла. Изражението му остава непроменено, докато приплъзва едната си ръка оттатък, опира я в сградата и стреля два пъти. Запушвам уши и се опитвам да не обръщам внимание на изстрелите и на спомените, които те съживяват.
– Бързо – нарежда Тобиас.
Хукваме по Уобаш Авеню – аз напред, след мен е Питър, Тобиас е най-накрая. Поглеждам през рамо да разбера по какво е стрелял Тобиас и виждам двама мъже зад централата на Ерудитите. Единият лежи и не помръдва, другият придържа ръката си и тича към портала. Той ще прати гвардия подире ни.
Главата ми е размътена, най-вероятно от изтощение, но адреналинът ми дава сили да тичам.
– Избери най-нелогичния маршрут! – провиква се Тобиас.
– Какво? – недоумява Питър.
– Най-нелогичния маршрут! – повтаря Тобиас. – Така няма да ни открият!
Питър завива вляво по друга улица, задръстена от кашони с мазни одеяла и мръсни възглавници – старо обиталище на безкастовите, предполагам. Прескача някакъв кашон, но аз минавам през него и го изритвам далече зад себе си.
В края на улицата завива наляво, право към тресавището. Отново сме на Мичиган Авеню, право срещу централата на Ерудитите, стига някой да си направи труда да погледне към улицата.
– Лошо! – провиквам се.
На следващата пряка Питър завива надясно. Тук поне е чисто – няма повалени улични знаци, които трябва да прескачаме, или дупки, които да заобикаляме. Дробовете ми горят, сякаш съм вдишала отровен газ. Краката ми, които отначало болят, сега са напълно безчувствени, което е по-добре. Някъде в далечината дочувам викове.
После ми хрумва нещо: най-нелогично ще е, ако престанем да бягаме.
Сграбчвам Питър за ръкава и го дръпвам към най-близката сграда. Тя е на шест етажа с широки прозорци, разположени шахматно и разделени с тухлени колони. Първата врата, която бутам, се оказва заключена, но Тобиас стреля в прозореца до нея, докато той се пръска на парчета и отваря вратата отвътре.
Сградата е съвсем празна. Нито един стол или маса. Затова пък има много прозорци. Тръгваме към аварийното стълбище и се скриваме под стълбите на първия етаж. Тобиас сяда до мен, а Питър – срещу нас, с прибрани до гърдите колене.
Опитвам да дишам равномерно и да се успокоя, но не ми се получава лесно. Трябваше да съм вече мъртва, но не съм. Защо? Благодарение на Питър? Питър?!
Впивам поглед в него. Има напълно невинен вид, макар делата му да показват точно обратното. Косата му е гладко сресана, лъскава и тъмна, сякаш не сме пробягали току-що близо два километра с пълна скорост. Кръглите му очи оглеждат стълбището, после се спират на мен.
– Какво? – казва. – Защо си ме зяпнала така?