Представа нямам какво коства на Тобиас да прекрачи прага. В спомените му тази къща сигурно кънти от крясъците на родителите му и от плющенето на колана. Тя му напомня за дългите часове, прекарани в тесния и тъмен килер, но въпреки това той не изглежда притеснен, докато въвежда двама ни с Питър в кухнята. Даже ми се вижда по-висок. Но може би точно това е Тобиас – силен, когато се очаква да прояви слабост.
В кухнята са Тори, Харисън и Евелин. Тази гледка ми идва в повече. Опирам гръб в стената и стискам очи. Очертанията на масата за екзекуции сякаш са прогорени от вътрешната страна на клепачите ми. Отварям очи. Опитвам се да дишам. Те говорят нещо, но аз не мога да разбера какво. Защо Евелин е тук, в къщата на Маркъс? А къде е Маркъс?
Евелин прегръща Тобиас с една ръка и докосва лицето му с другата, опирайки буза в неговата. Казва му нещо. Той ѝ се усмихва, когато се отдръпва. Майка и син отново заедно. Не съм сигурна, че е за добро обаче.
Тобиас ме повежда към стълбите. Пъхнал е едната си ръка под мишницата ми, другата е обвил около кръста ми, за да избегне раненото рамо. Двамата заедно изкачваме стъпалата.
На горния етаж е спалнята на родителите му, неговата стая и банята помежду им. Нищо повече. Той ме въвежда в старата си стая и аз спирам за момент, оглеждайки помещението, където е минала по-голямата част от неговия живот.
Той продължава да ме държи за ръка. Забелязвам, че откакто се измъкнахме изпод стълбището на оная сграда, все гледа да ме докосне, сякаш се страхува да не се разпадна, ако ме пусне.
– Обзалагам се, че Маркъс не е стъпил в тази стая, откакто напуснах – казва Тобиас. – Когато се върнах, всичко си беше на мястото, както съм го оставил.
Хората от кастата на Аскетите не украсяват къщите си, защото се смята за себеизтъкване, но тук има всичко онова, което е позволено. Купчина тетрадки. Малка книжна лавица. И, колкото и да е странно, малка статуетка от синьо стъкло върху раклата.
– Майка тайно ми даде това, когато бях малък и ми каза да го скрия – обяснява той. – Сложих я на раклата, преди да тръгна от тук в деня на церемонията. За да може после да я види. Малко предизвикателство.
Кимвам. Необичайно е да съм на място, което толкова добре е съхранило един-единствен спомен. Тази стая е шестнайсетгодишният Тобиас, който е готов да избере Безстрашните, за да избяга от баща си.
– Хайде да се погрижим за краката ти – предлага той. Но не помръдва, а само гали с върховете на пръстите си вътрешната страна на лакътя ми.
– Добре – казвам.
Влизаме в общата баня и аз се отпускам на ръба на ваната. Той присяда до мен, опрял ръка на коляното ми, докато пуска водата и слага запушалката на канала. Водата шурти във ваната и покрива палците. Кръвта ми я оцветява в розово.
Тобиас прикляква във ваната и поставя единия ми крак в скута си, попивайки по-дълбоките рани с кърпата. Нищо не усещам. Даже когато сапунисва ходилата ми. Водата във ваната става сива.
Взимам сапуна и го прехвърлям в шепите си, докато ръцете ми не се покриват с бяла пяна. Посягам и прокарвам пръсти по ръцете му, внимателно проследявайки всяка гънка върху дланите и разстоянията между пръстите. Приятно ми е да върша нещо, да почиствам нещо и отново да го докосвам.
Разплискваме вода по целия под на банята, когато и двамата се потапяме във ваната, за да отмием сапунената пяна. От водата ми става студено, аз треперя, но не ми пука. Той взима кърпа и започва да ми бърше ръцете.
– Аз не… – Гласът ми звучи така, сякаш някой ме души. – Всички от семейството ми са или мъртви, или предатели. Как мога да…
В думите ми няма никакъв смисъл. Тялото ми се разтърсва от ридания, те тресат мозъка ми, всичко. Той ме притиска към себе си и водата накисва краката ми. Прегръдката му е силна. Заслушвам се в ударите на сърцето му и след малко установявам, че неговият ритъм ме отпуска.
– Сега аз съм твоето семейство – казва.
– Обичам те – отвръщам.
Казвала съм го само веднъж досега – преди да тръгна към централата на Ерудитите, но тогава той спеше. Не знам защо не го казах, когато можеше да ме чуе. Може би се страхувах да му доверя нещо толкова лично като моята привързаност към него. Или се боях, че не знам какво е да обичаш някого. Сега обаче смятам, че най-страшното е да кажеш нещо малко преди да е станало прекалено късно. Преди да е станало прекалено късно за мен.