Аз му принадлежа, той ми принадлежи и така ще бъде занапред.
Той ме гледа, без да откъсва очи. Стиснала съм здраво ръцете му за опора и чакам да реши какво да ми отговори.
– Кажи го пак – намръщено казва той.
– Тобиас – повтарям, – обичам те.
Кожата му е станала хлъзгава от водата и от него лъха миризма на пот, а ризата ми залепва по ръцете му, когато ме прегръща. Притиска лице в шията ми и ме целува точно над яката, после по бузата, по устните.
– И аз те обичам – казва.
37
Той лежи до мен, докато заспивам. Очаквам да ме мъчат кошмари, но явно съм прекалено уморена, защото не сънувам нищо. Когато се събуждам, него вече го няма, но на леглото до мен са оставени сгънати чисти дрехи.
Ставам и тръгвам към банята. Чувствам се като одрана – кожата ми сякаш е остъргана и от всеки полъх на въздуха смъди леко, но постоянно. Не паля лампата в банята, защото знам, че нейната светлина е бяла и ярка като в лагера на Ерудитите. Къпя се на тъмно, едва различавайки сапуна от балсама, като все си повтарям, че от тук ще изляза силна и преродена, че водата ще ме изцери.
Преди да напусна банята, силно щипя бузите си, за да им придам цвят. Това е глупаво, знам, но не искам да ме виждат немощна и изтощена.
После се връщам в стаята на Тобиас. Юрая се е проснал върху леглото по очи; Кристина държи статуетката от синьо стъкло и я разглежда; Лин е застанала с високо вдигната възглавница над Юрая, а по устните ѝ играе пакостлива усмивка.
Когато влизам, тя стоварва възглавницата върху темето на Юрая, Кристина ме посреща с едно „Здрасти, Трис!“, а Юрая недоволно се провиква: „Оу! Как, по дяволите, успя да ме удариш така, че да ме заболи от възглавница?!“.
– Благодарение на изключителната ми сила – отвръща тя. – Да не те е шамаросал някой, Трис? Едната ти буза направо гори.
Явно не съм нащипала другата достатъчно силно.
– А, не. Това е просто… утринна руменина.
Опитвам да се шегувам, сякаш пробвам да говоря непознат език. Кристина се разсмива, може би малко по-шумно, отколкото заслужава моята шега, но аз оценявам усилието ѝ. Юрая подскача няколко пъти върху леглото, докато се примъква към края.
– А сега ето нещата, за които никой от нас не говори – обявява той. После ме посочва: – Ти едва не умря, някакъв откачен кифладжия те спасява и сега всички сме въвлечени не на шега във война, а безкастовите са ни съюзници.
– Кифладжия?! – повтаря Кристина.
– Това е от жаргона на Безстрашните – подхилва се Лин. – Приема се за непростима обида, но вече никой не го използва.
– Точно защото е страшно обидно – потвърждава Юрая и кима.
– Напротив, защото е страшно тъпо и нито един от Безстрашните с поне капка разум в главата няма да каже такова нещо, камо ли да си го помисли. Кифладжия. Ти какво, да не си на дванайсет?!
– И половина – отвръща той.
Усещам, че всички тия шеги и задявки са само заради мен, за да не се налага да казвам нещо. Сега мога просто да се смея. Така и правя, докато камъкът, заседнал в стомаха ми, леко започва да омеква.
– Долу има храна – казва Кристина. – Тобиас е направил бъркани яйца, които – оказва се – са отвратително ядене.
– Я чакайте! – възкликвам. – Аз обичам бъркани яйца!
– Явно това е любимата закуска на Дървените. – Тя грабва ръката ми. – Хайде!
Слизаме заедно на долния етаж и стъпките ни гърмят по стълбището, което никога не се разрешаваше в дома на родителите ми. Татко обикновено ми се караше, ако тичам надолу. „Не привличай вниманието към себе си! – казваше. – Не е учтиво спрямо хората наоколо.“
Дочувам гласове откъм дневната – същински хор, прекъсван от време на време от изблици смях и приглушена мелодия, изтръгната от струнен инструмент, банджо или китара. Не такова нещо очаквах в къща на Аскети, където винаги е тихо, без значение колко хора има вътре. Гласовете, смехът и музиката вдъхват живот на мрачните стени. Започвам да се чувствам все по-добре.
Заставам до вратата на дневната. На тройния диван са се натъпкали петима души и играят игра на карти, която си спомням от централата на Прямите. В креслото се е настанил мъж, в скута му е кацнала някаква жена, а друг е приседнал на подлакътника с консерва супа в ръка. Тобиас седи на пода, облегнал гръб на масичката за кафе. Всичко в позата му говори за непринуденост и спокойствие: единият му крак е сгънат, другият е изпънат напред, ръката му е отпусната върху свития крак, главата е леко наклонена, докато слуша. Никога не съм го виждала да се чувства толкова удобно без оръжие в ръка. Не предполагах, че това изобщо е възможно.