Усещам позната тежест в стомаха, каквато чувствам всеки път, когато ме лъжат; само че не знам този път кой ме лъже, нито за какво точно. Не това са ме учили за безкастовите. Винаги са ми казвали, че да си без каста е по-лошо и от смъртта.
Стоя така няколко секунди, преди хората в стаята да ме забележат. Разговорът им секва. Отривам длани в края на ризата си. Твърде много погледи, вперени в мен, и прекалено потискаща тишина.
Евелин се прокашля.
– Слушайте всички, това е Трис Прайър. Вярвам, че от вчера насам доста сте чули за нея.
– Заедно с Кристина, Юрая и Лин – допълва Тобиас.
Благодарна съм за опита му да отклони вниманието от мен, но от него няма полза.
Стоя като прикована към касата на вратата няколко секунди, после един от безкастовите – възрастен мъж с набръчкана кожа, покрита с татуировки – се обажда:
– Ти не трябваше ли да си мъртва?
Някои се разсмиват, аз също се насилвам да се усмихна. Усмивката ми се получава крива и неубедителна.
– Така трябваше да бъде – отговарям.
– Само че ние не обичаме да поднасяме на тепсия онова, което е поискала Джанийн Матюс – намесва се Тобиас. После става и ми подава консерва от грах. В кутията обаче няма грах, а бъркани яйца. Алуминиевата повърхност стопля дланите ми.
Той отново сяда, аз се настанявам до него и загребвам от яйцата. Не съм гладна, но знам, че е необходимо да се храня, затова дъвча и преглъщам. Вече знам как се хранят безкастовите, затова подавам консервната кутия на Кристина и поемам от Тобиас буркан с праскови.
– Защо всички лагеруват в къщата на Маркъс? – питам го.
– Евелин го изрита. Каза, че тази къща е и нейна, а той с години се е разполагал тук сам. Сега било неин ред. – Тобиас се ухилва. – Това предизвика огромен скандал на предната ливада, но накрая Евелин надделя.
Поглеждам бегло майката на Тобиас. Тя е в най-отдалечения край на стаята, приказва с Питър и яде яйца от друга консервна кутия. Стомахът ми се преобръща. Тобиас говори за нея едва ли не почтително. Но аз добре помня какво ми каза тя за постоянните и временните неща в неговия живот.
– Тук някъде има хляб. – Той взима едно панерче от масичката за кафе и ми го подава. – Вземи си две филии. Имаш нужда.
Дъвча коричката на хляба и отново се заглеждам в Питър и Евелин.
– Мисля, че се опитва да го привлече на своя страна – казва Тобиас. – Има дарбата да представя живота на безкастовите в много привлекателна светлина.
– Не ме интересува как ще го направи само и само да го махне от Безстрашните. Въпреки че ми спаси живота, пак не го харесвам.
– Дано не се налага да се тревожим за кастовите различия, когато всичко това приключи. Според мен така ще е много по-добре.
Не отговарям. Точно сега не ми се иска да споря с него. Нито да му напомням, че няма да е толкова лесно да убедим Безстрашните и Прямите да се бият рамо до рамо с безкастовите срещу кастовата система. Това може да предизвика нова война.
Външната врата се отваря и влиза Едуард. Днес върху превръзката му е нарисувано синьо око с полуспуснат клепач. Комбинацията между това огромно око и иначе красивото му лице е едновременно гротескна и забавна.
– Еди! – високо го поздравява някой. Но здравото око на Едуард вече се е впило в Питър. Той се втурва през стаята, почти избивайки консервата с храна от нечия ръка. Питър се присвива в сянката на вратата, сякаш се опитва да стане невидим.
Едуард спира на сантиметър от Питър, после се хвърля към него, сякаш се кани да забие юмрук в лицето му. Питър толкова рязко отскача назад, че удря главата си в стената. Едуард се ухилва и всички безкастови около нас се разсмиват.
– Не си толкова смел на дневна светлина – подмята Едуард. После се обръща към Евелин: – Гледай в ръцете му да не попадат никакви прибори, защото не се знае за какво може да ги използва.
Докато го казва, измъква вилицата от ръката на Питър.
– Върни ми я – казва Питър.
Свободната ръка на Едуард се стрелва към гърлото му, той го стиска и опира зъбите на вилицата право в адамовата му ябълка. Питър замръзва на място и кръвта нахлува в лицето му.
– Дръж си езика зад зъбите в мое присъствие – ниско казва Едуард, – или следващия път ще ти пробия гърлото.
– Престанете вече – намесва се Евелин. Едуард пуска вилицата и освобождава Питър. После прекосява стаята и сяда до онзи, който му извика „Еди!“ преди малко.
– Не знам дали успя да го разбереш досега – обажда се Тобиас, – но Едуард е малко лабилен.