Изстрел. Инстинктивно се хвърлям по очи на земята и прикривам главата си с ръце, после пълзя назад, докато не опирам обувките на Фернандо. Той ми помага да се изправя.
– Какво ще кажеш да не правиш повече така, а? – пита.
Навеждам се напред – не много – и надничам в пряката между сградата до нас и централата на Ерудитите. Там също стоят Прями. Няма да се изненадам, ако плътен конвой от Прями охранява целия периметър около централата на Ерудитите.
– Има ли друг път към централата на Ерудитите? – питам.
– Поне аз не знам за такъв – обажда се Кара. – Освен ако не искаш да минеш по покривите.
И се засмива, докато го казва, сякаш е някаква шега. Поглеждам я с вдигнати вежди.
– Я чакай – сепва се тя. – Нали не мислиш за…
– Покрива ли? – казвам. – Не. За прозорците.
Тръгвам наляво, като внимавам да не доближа и на сантиметър до Прямите. Сградата отляво гледа към централата на Ерудитите. Трябва да има поне няколко прозореца, обърнати в тази посока.
Кара мърмори нещо под нос за откачените изпълнения на Безстрашните и хуква след мен, а Фернандо, Маркъс и Кристина я следват. Опитвам се да отворя аварийния изход на сградата, но се оказва заключен.
Кристина пристъпва напред и нарежда: „Пази се!“. После насочва пистолета към патрона на бравата. Прикривам лицето си с ръце и тя стреля. Чува се оглушителен трясък, последван от силен екот – неизбежен ефект от стрелба в толкова тясно пространство. Ключалката е разбита.
Отварям вратата и влизам. Посреща ме дълъг коридор, покрит с плочи. От двете му страни има врати, някои са отворени, други – не. Когато надничам през отворените врати, виждам вътре редици стари чинове и черни дъски като в централата на Безстрашните. Въздухът мирише на мухъл, сякаш страниците на книга от библиотеката са поляти с препарат за почистване.
– Това навремето е било търговска палата, но ерудитите я превърнаха в училище за следизборна квалификация – пояснява Фернандо. – След основния ремонт в централата на Ерудитите преди десетина години обаче – нали се сещаш, когато всички сгради отвъд парка Милениум бяха свързани една с друга – тук вече не преподават. Всичко е много старо и не подлежи на обновяване.
– Благодаря за урока по история – обажда се Кристина.
Щом стигам края на коридора, влизам в една от класните стаи, за да се ориентирам къде се намирам. Виждам гърба на централата на Ерудитите, но там няма прозорци на нивото на улицата.
Точно пред прозореца, толкова близо, че мога да го пипна, ако протегна ръка, стои момиченце от Прямите, стиснало пушка, която е дълга колкото ръчичката му. Стои така неподвижно, че се чудя дали изобщо диша.
Протягам врат, за да видя прозорците на по-горните етажи. Бившата училищна сграда над главата ми има много прозорци, но в отсрещната централа на Ерудитите е само един, на нивото на третия етаж.
– Добри новини – казвам. – Открих начин как да минем оттатък.
42
Всички се пръскат из сградата да търсят килери за инструменти и санитарни принадлежности, защото съм ги инструктирала да открият стълба. Чувам скърцането на кецове по плочките и викове „Намерих един – не, чакай, тук има само кошчета, забрави“ или „Колко дълга трябва да е тая стълба? Май само с три стъпала не върши работа, а?“.
Докато те търсят, намирам класна стая на третия етаж, чиито прозорци гледат към прозореца в централата на Ерудитите. Чак на третия път успявам да отворя подходящия прозорец.
Провесвам се навън над уличката и се провиквам: „Ей!“, после прикляквам бързо. Не чувам изстрели. „Хубаво – казвам си, – значи, не реагират на шумове.“
Кристина влиза победоносно в стаята със стълба под мишница, останалите вървят след нея.
– Открих стълба! Мисля, че ще е достатъчно дълга, ако я разгънем.
Тя внезапно се обръща и краят на стълбата удря рамото на Фернандо.
– Оле! Извинявай, Нандо.
От удара очилата му са се кривнали на една страна. Той се усмихва на Кристина, сваля очилата и ги пъха в джоба си.
– Нандо ли? – поглеждам го. – Аз пък си мислех, че Ерудитите не харесват галените имена.
– Когато красиво момиче ти вика на галено, единственото логично нещо е да ѝ отвърнеш – отговаря той.
Кристина обръща глава и отначало си мисля, че е смутена, но после забелязвам сгърченото ѝ лице, сякаш той я е зашлевил, а не ѝ е направил комплимент. Още ѝ е рано да флиртува след смъртта на Уил.
Заедно с нея избутваме края на стълбата през прозореца и я прехвърляме през празното пространство между двете сгради. Маркъс ни помага да я закрепим стабилно. Фернандо възкликва победоносно, когато стълбата опира перваза на прозореца в централата на Ерудитите.