Най-накрая се вмъквам в централата на Ерудитите. Попаднала съм в тоалетна. Стоварвам се на пода върху лявото си рамо и се опитвам да дишам въпреки парализиращата болка. По челото ми се стича пот.
От кабинката излиза жена от Ерудитите, аз се изправям на крака, измъквам шоковия апарат и го насочвам към нея, без да се замисля.
Тя замръзва на място с вдигнати ръце, на подметката ѝ е залепнала тоалетна хартия.
– Не стреляйте! – Очите ѝ са изхвръкнали от орбитите.
Чак тогава се сещам, че съм облечена като Ерудит. Оставям шоковия апарат на ръба на умивалника.
– Извинявайте – казвам. Опитвам се да наподобя официалния тон, присъщ на Ерудитите. – Малко съм напрегната заради всичко, което се случва. Връщам се да взема някои от резултатите на наши тестове в… лаборатория 4-А.
– О! – казва жената. – Това ми се вижда твърде неразумно.
– Данните са от изключителна важност – отговарям, стараейки се да говоря високомерно като Ерудитите, които познавам. – Няма да позволя да ги надупчат куршумите.
– Едва ли съм в състояние да ви разубедя – казва тя. – А сега, ако ме извините, ще си измия ръцете и ще се скрия.
– Добра идея – казвам. Решавам да не споменавам, че има тоалетна хартия на подметката.
Поглеждам навън. Оттатък уличката Кристина и Фернандо се опитват отново да опрат стълбата на перваза. Въпреки пламналите от болка ръце и длани, се провесвам през прозореца и издърпвам отсамния ѝ край. После я държа здраво, докато Кристина пълзи по нея.
Сега стълбата е много по-стабилна и Кристина без усилие минава над улицата. Тя заема мястото ми, докато подпирам дръжката на вратата с кошчето за боклук, за да не ни изненада никой. После пъхам ръце под студената струя вода, за да облекча болката.
– Много умно, Трис – подмята Кристина.
– Само не знам защо си толкова изненадана.
– Ти просто… – тя замълчава. – Имаш наклонности на Ерудит, нали?
– Това сега има ли някакво значение? – отвръщам прекалено остро. – Кастите се разпадат и трябва да си признаем, че е било глупаво изобщо да бъдат създавани.
Никога не съм си позволявала да кажа нещо подобно. Дори не съм си го помисляла. Но сега съм изненадана, че го вярвам – че мисля като Тобиас.
– Не исках да те обидя – казва Кристина. – Няма нищо лошо да имаш наклонности на Ерудит. Особено сега.
– Извинявай, просто съм… напрегната. Това е.
Маркъс се вмъква през прозореца и се стоварва върху плочките на пода. Кара е изненадващо пъргава – придвижва се върху стълбата, сякаш подръпва струните на банджо, като едва докосва всяко стъпало, преди да се прехвърли на следващото.
Фернандо е последен и ще бъде в същото положение като мен – стълбата е стабилно закрепена само от едната страна. Приближавам прозореца, за да го предупредя навреме, ако започне да пада от отсрещния перваз.
Фернандо, за когото не съм очаквала да има проблем при преминаването, се движи най-непохватно от всички. Сигурно цял живот е стоял пред компютъра или с книга в ръка. Той пълзи напред с пламнало лице и толкова здраво стиска пречките, че ръцете му се покриват с червени петна.
Когато е точно на средата, забелязвам нещо да се изплъзва от джоба му. Очилата.
– Фернан… – изкрещявам, но вече е прекалено късно.
Очилата политат надолу, удрят се в ръба на стълбата и падат върху паважа.
Прямите отдолу стрелят като по команда във въздуха. Фернандо изкрещява и пада върху стълбата. Един куршум попада в крака му. Отначало не виждам къде го уцелва другият, но скоро по кръвта, която капе между пречките на стълбата разбирам, че не е на добро място.
Фернандо гледа към Кристина с разширени очи и посивяло лице. Кристина се протяга извън прозореца, сякаш иска да го докосне.
– Не изглупявай! – произнася той със слаб глас. – Зарежи ме.
Това е последното, което казва.
43
Кристина отстъпва от прозореца. Всички сме се вкаменили по местата си.
– Не искам да прозвучи коравосърдечно – обажда се Маркъс, – но трябва да действаме, преди Безстрашните и безкастовите да са нахлули в сградата. Освен ако вече не са го направили.
Дочувам трополене по прозореца и рязко извръщам глава, повярвала за миг, че е Фернандо, който се опитва да влезе. Но е само дъждът.
Излизаме от тоалетната, предвождани от Кара. Сега тя е наш водач. Най-добре познава централата на Ерудитите. Веднага след нея е Кристина, после Маркъс и накрая аз. Попадаме в коридор, който е като всички останали коридори на Ерудитите: бял, ярко осветен, стерилен.
Сега обаче е така оживено, както никога преди не съм виждала централата на Ерудитите. Хора, облечени в синия цвят на кастата, сноват напред-назад на групички и по единично, подвиквайки един на друг: „Те са при централния вход! Качете се колкото може по-нагоре!“ и „Блокирали са асансьорите! Използвайте стълбището!“. Чак сега, насред целия този хаос, си давам сметка, че съм оставила шоковия апарат в тоалетната. Отново съм напълно беззащитна.