Дръпвам ръката си и я извивам така, че да не може да я задържи. Дланите ми са потни.
– Не съм и очаквала да го разбереш. – Бърша ръце в края на тениската си, приближавайки неусетно към скрина. – Бас ловя, че ако атаката беше срещу Прямите вместо срещу Аскетите, щеше да позволиш да застрелят семейството ти между очите, без гък да кажеш. Само че аз не съм такава.
– Внимавай какво говориш за семейството ми, Дървената. – Той тръгва заедно с мен към скрина, но аз се изпречвам така, че да съм между него и чекмеджетата. Няма да издам къде е скривалището на хард диска, като го извадя, докато той е в стаята, но и няма да оголя пътя към него.
Погледът му се приковава в скрина зад мен, по-специално в лявата част, където е скрит хард дискът. Поглеждам го със свити вежди, после забелязвам нещо, което не съм видяла досега – правоъгълна подутина в един от джобовете му.
– Върни ми го – казвам. – Веднага.
– Няма.
– Връщай го, или ще те убия, докато спиш.
Той се хили самодоволно.
– Само ако можеше да се видиш колко си нелепа с тия заплахи. Приличаш на някое момиченце, което се заканва да ме удуши с въжето си за скачане.
Тръгвам към него, но той се изплъзва в коридора.
– Не смей да ми викаш момиченце.
– Ще ти викам както си поискам.
Атакувам и се целя с левия юмрук там, където ще го заболи най-много: огнестрелната рана в ръката. Той избягва удара, но вместо да опитам отново, аз сграбчвам ръката му и я усуквам с всичка сила на една страна. Питър започва да пищи с пълно гърло, а докато вниманието му е насочено към болното място, аз го ритам здраво по коляното и той пада на земята.
Коридорът се изпълва с хора, облечени в сиво и черно, жълто и червено. Превит надве, Питър се втурва към мен и ме удря в стомаха. И аз се превивам, но болката не ме спира – издавам нещо средно между стенание и писък и на свой ред се хвърлям към него. Левият ми лакът е вдигнат на нивото на устата, така че да мога да го забия в лицето му.
Един от Миротворците ме сграбчва за ръцете и почти ме повдига над земята, дърпайки ме по-далече от Питър. Раната в рамото ми пулсира, но бушуващият в кръвта адреналин заглушава болката. Съпротивлявам се, без да обръщам внимание на стъписаните физиономии на Миротворци и Аскети около мен – включително Тобиас – нито на жената, коленичила край Питър и нашепваща нещо с успокоителен тон. Опитвам се да не обръщам внимание на болезнените му стенания и на чувството за вина, от което стомахът ми се свива. Мразя го. Не ми пука. Мразя го.
– Трис, успокой се! – казва Тобиас.
– Хард дискът е у него! – крещя. – Той го открадна! Сега е в него!
Тобиас приближава Питър, игнорирайки коленичилата край него жена, и слага крак върху гърдите му, за да не мърда. После посяга към джоба и изважда хард диска.
– Няма да се крием тук цял живот. Не беше особено умно да правиш това – казва му Тобиас много тихо. После се обръща към мен и добавя: – Ти също не постъпи много умно. Да не искаш сега да ни изритат от тук?
Гледам го мрачно. Миротворецът, който ме държи за ръката, ме повлича по коридора. Гърча се в опити да се освободя от хватката му.
– Какви ги вършиш?! Махни се от мен!
– Вие нарушихте условията на нашето споразумение – спокойно отвръща той. – Налага се да спазим протокола.
– Върви с него – обажда се Тобиас. – Трябва да се успокоиш.
Оглеждам лицата в насъбралата се тълпа. Никой не оспорва думите на Тобиас. Очите им отбягват моите. Затова се оставям в ръцете на двама мъже от Миротворците и те ме повеждат по коридора.
– Внимавайте къде стъпвате – казва единият. – Тук дъските на пода са неравни.
Главата ми пулсира – знак, че започвам да се успокоявам. Мъж от Миротворците с посивяла коса отваря една врата от лявата ми страна. Табелата на вратата гласи: ЗАЛА ЗА КОНФЛИКТИ.
– Да не ме вкарвате в изолатор или нещо подобно? – озъбвам се. Това би било типично за Миротворците – да ме бутнат в карцера, а после да ме учат как да правя пречистващо дишане и да мисля позитивно.
Светлината в стаята е толкова ярка, че замижавам. На срещуположната стена има огромен прозорец, който гледа към овощната градина. Въпреки това помещението изглежда малко – вероятно е заради тавана, който също като стените и пода е покрит с дървени дъски.
– Моля, седнете – казва по-възрастният от двамата мъже и посочва стол в средата на стаята. И той, както цялата мебелировка в базата на Миротворците, е от необработено дърво и изглежда стабилен, сякаш закован към пода. Аз обаче не сядам.