– Какво са ти… – започва той, но аз запушвам устата му с устни. Той отвръща бегло на целувката ми и аз въздъхвам тежко.
– Това беше неубедително – казвам. – Е, добре де, не точно неубедително, ама…
Надигам се на пръсти да го целуна пак, но той опира пръст до устните ми, за да ме спре.
– Трис – повтаря, – какво са направили с теб? Държиш се като луда.
– Не е много любезно от твоя страна да го казваш – отвръщам. – Просто ми повдигнаха настроението, това е всичко. А сега искам да те целуна истински, затова защо не се отпуснеш…
– Няма да те целувам. Искам да разбера точно какво става – казва.
Нацупвам се за кратко, но после пак се ухилвам насреща му, защото парчетата от пъзела се подреждат в главата ми.
– Ето защо ме харесваш – възкликвам. – Защото и ти самият не си чак толкова добър. Сега вече ми стана ясно.
– Хайде стига вече! – срязва ме той. – Отиваме при Йохана.
– Аз също те харесвам.
– Това звучи много обнадеждаващо – отвръща той с равен тон. – Хайде. За бога, трябва ли да те нося?!
Той ме залюлява в прегръдката си – едната му ръка е под коленете ми, другата е обгърнала гърба. Обвивам ръце около врата му и го целувам по бузата. После установявам, че въздухът приятно докосва стъпалата ми, щом залюлея крака, и ги размахвам нагоре-надолу, докато ме носи към сградата, в която работи Йохана.
Когато стигаме нейния кабинет, тя седи зад бюрото с куп книжа пред себе си и дъвче гумата на молива. Вдига поглед към нас и долната ѝ челюст леко увисва. Кичур тъмна коса покрива лявата страна на лицето.
– Не е нужно да криеш белега си – казвам. – По-красива си, когато косата не пада върху лицето ти.
Тобиас ме пуска на земята доста грубо. Ударът е рязък и рамото леко започва да ме боли, затова пък много ми харесва звукът от стъпките ми по пода. Разсмивам се, но нито Тобиас, нито Йохана се присъединяват към мен. Странно.
– Какво сте ѝ направили? – пита Тобиас с недвусмислен тон. – Какво, за бога, сте ѝ причинили?
– Аз… – Йохана се обръща намръщено към мен. – Явно са ѝ дали много повече. Тя е съвсем дребна и най-вероятно не са отчели ръста и теглото ѝ.
– Дали са ѝ много повече какво? – настоява той.
– Имаш хубав глас – обаждам се.
– Трис, моля те, стой тихо – обръща се той към мен.
– От умиротворителния серум – отвръща Йохана. – В малки дози той има умерено успокояващо действие и повдига настроението. Единственият страничен ефект е леката замаяност. Предписваме го на членове от нашата общност, които имат проблем със спазването на реда.
Тобиас изсумтява.
– Да ти приличам на идиот? Всеки член от вашата общност има проблем със спазването на реда, защото това са хора. Най-вероятно пускате серума във водата за пиене.
Йохана мълчи известно време. Вместо отговор скръства ръце пред гърдите си.
– Със сигурност знаеш, че не е вярно, иначе изобщо нямаше да се стигне до този сблъсък – казва най-накрая. – Но каквото и да правим тук, решението за това е взето от всички нас като каста. Ако имах възможност да дам от този серум на всички в града, щях да го направя. И тогава нямаше да се озовем в положението, в което се намираме в момента.
– Спор няма – отвръща той. – Естествено, че да дрогираш цялото население, би било най-доброто решение на проблема. Страхотен план.
– Сарказмът ти не е уместен – спокойно отговаря тя. – Съжалявам, че на Трис погрешка са ѝ дали по-голяма доза, наистина. Но тя наруши условията на нашето споразумение и се боя, че вие няма да може да останете още дълго тук. Сбиването между нея и онова момче Питър не е нещо, за което можем да си затворим очите.
– Не се безпокой – казва Тобиас. – И без това се канехме да си тръгнем възможно най-скоро, доколкото това е в човешките способности.
– Хубаво – отвръща тя с лека усмивка. – Мир между Миротворците и Безстрашните е възможен само ако са далече едни от други.
– Това обяснява много неща.
– Моля?! – сопва се тя. – За какво намекваш?
– Това обяснява – оголва зъби той – защо под предлог, че спазвате неутралитет, ако такова нещо изобщо е възможно, ни оставихте да измрем в ръцете на Ерудитите.
Йохана тихо въздъхва и поглежда през прозореца. Пред него има малък двор с лози. Техните ластари са полазили по ръба на прозореца, сякаш искат да влязат при нас и да се включат в разговора.