– Миротворците не биха направили нещо подобно – обаждам се. – Това е подло.
– Не се включихме в конфликта единствено в името на мира – подхваща Йохана.
– Мир – Тобиас почти просъсква думата. – Убеден съм, че всичко ще е мирно и тихо, когато всички ние или измрем, или сме наврени в миша дупка пред заплахата да ни промият мозъците или да ни държат в непрекъсната симулация.
Лицето на Йохана се сгърчва и аз повтарям изражението ѝ, за да видя какво е усещането. Не е много приятно. Не разбирам защо ѝ трябва да го прави.
– Това не зависи от моето решение – започва бавно тя. – Ако беше така, сега сигурно щяхме да водим съвсем различен разговор.
– Нали не твърдиш, че си се опълчила?
– Казвам – отвръща тя, – че не бих могла да оспоря публично официалното решение на моята каста, затова пък мога да изразя несъгласие от свое име, когато така го чувствам със сърцето си.
– Двамата с Трис напускаме до два дни – казва Тобиас. – Надявам се твоята каста да не промени решението базата ви да се превърне в убежище за всички.
– Ние не променяме лесно решенията си. Ами Питър?
– Ще трябва с него отделно да се разправяте – отговаря той. – Защото Питър не идва с нас.
Тобиас ме хваща за ръка и допирът на кожата му е приятен, макар тя да не е мека и гладка. Усмихвам се извинително на Йохана, но нейното изражение не се променя.
– Фор – казва тя, – ако ти и приятелите ти искате да останете… незасегнати от нашия серум, избягвайте хляба.
Тобиас ѝ благодари през рамо и двамата тръгваме по коридора, като аз подскачам на един крак.
7
Действието на серума изчезва след пет часа, тъкмо когато слънцето започва да клони към залез. Тобиас ме заключва в моята стая и идва да ме наглежда на всеки кръгъл час. Когато влиза този път, аз седя на леглото и гледам стената.
– Слава богу! – казва той и опира чело във вратата. – Вече започвах да си мисля, че никога няма да те пусне и ще трябва да те оставя тук… да миришеш цветята или каквото там ти се прииска, докато си под въздействието на тоя боклук.
– Ще ги убия – казвам. – Ще ги убия.
– Не го приемай лично. Така или иначе скоро заминаваме – казва той и затваря вратата след себе си. После вади хард диска от задния си джоб. – Мисля, че можем да скрием това зад скрина ти.
– Точно там беше първия път.
– Именно. Затова Питър няма да го търси пак там.
Тобиас дърпа скрина напред с една ръка, а с другата пъха хард диска зад него.
– Защо ми подейства умиротворителният серум? – питам. – След като мозъкът ми е толкова необикновен, че да устои на симулационния серум, защо сега не успя?
– Наистина нямам представа защо стана така – отвръща той. После се тръшва до мен на леглото, размествайки дюшека. – Изглежда, че за да устоиш на серума, трябва да го искаш.
– Е, очевидно и сега съм го искала – казвам ядосано и не толкова убедително. Наистина ли го исках обаче? Или ми беше приятно да забравя гнева си, болката и всичко останало поне за няколко часа.
– Понякога – казва той, плъзвайки ръка през раменете ми – на човек просто му се иска да е щастлив, дори да не е реално.
Прав е. Ето дори сега – спокойствието помежду ни се дължи на това, че избягваме определени теми – Уил, моите родители, как едва не застрелях Тобиас в главата, Маркъс. Нямам намерение да го развалям, като говоря само истината – вкопчила съм се в него като удавник за сламка, това ми е опората.
– Сигурно имаш право – казвам тихо.
– Нима отстъпваш?! – възкликва той и долната му челюст увисва в престорено недоумение. – Май ще се окаже, че от този серум все пак е имало някаква полза.
Блъсвам го с всичката си сила.
– Вземи си думите обратно. Веднага си вземи думите обратно!
– Добре де, добре! – Той вдига ръце. – Просто… Аз също не съм много добър, както знаеш. Затова те харесвам толкова…
– Вън! – изкрещявам, сочейки вратата.
Засмян, Тобиас ме целува по бузата и излиза от стаята.
+ + +
Вечерта съм твърде смутена от случилото се, за да отида на вечеря, затова се покатервам в короната на едно ябълково дърво в най-отдалечения край на овощната градина и обирам зрелите ябълки. За да ги стигна, се качвам толкова високо, колкото ми позволява куражът, и мускулите ми горят. Установих, че ако стоя без работа, скръбта намира начин да ме превземе цялата, ето защо гледам непрекъснато да съм заета с нещо.
Тъкмо съм седнала на един клон и попивам потта от челото с края на тениската си, когато долавям някакъв звук. Отначало е съвсем слаб и се слива с дзидзикането на цикадите. Заставам неподвижно и се ослушвам, а след миг осъзнавам откъде идва: коли.