Миротворците притежават около десетина камиона, с които разкарват стоката, но го правят само през почивните дни. Космите на врата ми настръхват. Щом не са Миротворците, тогава сигурно са Ерудитите. Но първо трябва да се уверя.
Вкопчвам се в клоните над мен с две ръце, но се издърпвам нагоре само с лявата. Изненадана съм, че все още съм способна да го направя. Заставам приведена, а клонките и листата се оплитат в косата ми. Когато премествам тежестта си от единия на другия крак, по земята се посипват няколко ябълки. Ябълковите дървета не са особено високи и едва ли ще мога да видя надалече.
Използвам най-близките клони като стъпала, а с ръцете пазя равновесие, докато се промъквам и извивам през лабиринта на короната. Спомням си как се катерех по виенското колело на кея с разтреперани мускули и пулсиращи от болка ръце. Сега съм ранена, но съм и по-силна, затова катеренето не ме затруднява.
Клоните постепенно стават все по-тънки и неустойчиви. Облизвам устни и се оглеждам къде да стъпя. Трябва да се изкача колкото се може по-високо, но клонът, към който съм се насочила, ми се вижда къс и податлив. Стъпвам върху него, за да изпробвам здравината му. Той се огъва, но издържа. Започвам постепенно да прехвърлям и другия крак върху него, когато той се чупи.
Ахвам, политайки надолу, и в последния момент успявам да се вкопча в ствола на дървото. Явно по-нагоре няма да мога да стигна. Надигам се на пръсти и присвивам очи в посоката, откъдето идва шумът.
Отначало виждам само ширналата се селскостопанска земя, ивицата необработена площ и оградата, отвъд която има поле и се мержелеят първите постройки. Към портата обаче приближават няколко точици – сребристи, щом светлината се отрази в тях. Автомобили с черни покриви – слънчеви батерии, което може да означава само едно. Ерудити.
Дъхът ми със свистене излиза през зъбите. Не си разрешавам да мисля: просто премествам единия крак по-надолу, след това другия; правя го толкова бързо, че кората се бели и пада на земята. Щом стъпвам долу, побягвам.
Броя редиците дървета, когато минавам покрай тях. „Седем, осем.“ Клоните са надвесени ниско и аз се промушвам отдолу. „Девет, десет.“ Притискам дясната си ръка към гърдите, когато започвам да тичам още по-бързо; раната от куршум в рамото тъпо боли при всяка крачка. „Единайсет, дванайсет.“
Когато стигам тринайсетия ред, се втурвам надясно по една от пътеките. На тринайсетия ред дърветата са по-близо едно до друго. Клоните им са се сплели, образувайки лабиринт от вейки, листа и ябълки.
Дробовете ме болят от недостиг на кислород, но вече съм близо до края на овощната градина. Потта се стича по веждите ми. Стигам столовата и отварям рязко вратата, проправям си път през група Миротворци и той е там. Тобиас седи в единия край заедно с Питър, Кейлъб и Сюзън. Едва мога да ги видя през рояка тъмни петна, които играят пред очите ми, но Тобиас ме докосва по рамото.
– Ерудити – успявам само да кажа.
– Тук ли идват? – пита той.
Кимвам.
– Има ли време за бягство?
Не мога да отговоря категорично.
Вече сме успели да привлечем вниманието на Аскетите в другия край на масата. Те се скупчват около нас.
– Защо трябва да бягаме? – пита Сюзън. – Миротворците обявиха това място за убежище. Тук са забранени всякакви конфликти.
– На Миротворците ще им е трудно да отстояват това решение – обажда се Маркъс. – Как можеш да прекратиш конфликт, без да участваш в него?
Сюзън поклаща глава в знак на съгласие.
– Но ние не можем да тръгнем точно сега – обажда се Питър. – Нямаме достатъчно време. Ще ни видят.
– Трис има пистолет – казва Тобиас. – Може да се опитаме да си проправим път.
Той тръгва към спалните.
– Чакай – спирам го. – Хрумна ми нещо. – Оглеждам групата Аскети. – Хайде да се маскираме. Ерудитите не знаят със сигурност, че сме тук. Можем да се престорим на Миротворци.
– Нека тези от нас, които не са облечени като Миротворци, да отидат в спалните помещения – предлага Маркъс. – Останалите разпуснете косите си и се опитайте да се държите като тях.
Облечените в сиво Аскети напускат столовата вкупом и прекосяват двора към спалните помещения за гости. Стигнала най-после до стаята си, аз се втурвам вътре, заставам на четири крака край леглото и пъхам ръка под дюшека за пистолета.
Търся го пипнешком няколко секунди, а когато го намирам, гърлото ми се свива и не мога да преглътна. Не желая да докосвам пистолет. За нищо на света не бих го пипнала отново.