„Хайде, Трис.“ Затъквам пистолета в колана на червения си панталон. Добре че е толкова широк. Забелязвам шишенцата с лековит мехлем и болкоуспокояващо на нощното шкафче и ги пъхам в джоба си, в случай че успеем да се измъкнем.
После пъхам ръка зад скрина да взема хард диска.
Ако Ерудитите ни заловят, което е твърде вероятно, ще ни претърсят и не бих искала с лека ръка да им предоставя обратно симулацията на атаката. Този хард диск обаче съдържа и пълния запис на нападението. Всички наши загуби. Смъртта на родителите ми. Единственото, останало ми от тях. А тъй като Аскетите изобщо не се снимат, това е едничкият ми спомен за това как са изглеждали.
След години, когато спомените ми започнат да избледняват, какво ще ми напомня за техните образи? Чертите на техните лица постепенно ще се променят в съзнанието ми. Никога вече няма да ги видя.
„Не оглупявай точно сега. Това не е важно.“
Стискам хард диска толкова силно, че ръката ме заболява.
„Тогава защо го чувствам като нещо много важно?“
– Не оглупявай – произнасям гласно. Стискам зъби и грабвам лампата от нощното шкафче. Издърпвам щепсела от контакта, хвърлям абажура на леглото и слагам хард диска на пода. Със сълзи на очи стоварвам стойката на лампата отгоре му и го огъвам.
Удрям с лампата отново, и отново, и отново, докато хард дискът не се разлита на парчета по пода. Изритвам останките под скрина, връщам лампата на мястото ѝ и излизам в коридора, бършейки очи с опакото на ръката си.
Няколко минути по-късно малка група облечени в сиво мъже и жени – Питър е с тях – се събира в коридора, разпределяйки купчина дрехи.
– Трис – обръща се към мен Кейлъб, – ти си още в сиво.
Вкопчвам се в робата на баща ми и се поколебавам.
– На татко е – казвам. Ако се преоблека сега, ще трябва да я оставя тук. Хапя устни, та болката да не ми позволи да рухна. Трябва да се отърва от нея. Това е просто една роба. Нищо повече.
– Ще я облека под моята риза – казва Кейлъб. – Така няма да я видят.
Кимвам и грабвам една червена риза от намаляващата купчина дрехи. Тя е достатъчно широка, за да скрие подутината от пистолета. Вмъквам се в най-близката стая да се преоблека, а когато се връщам в коридора, подавам сивата роба на Кейлъб. Една врата се отваря и аз виждам как Тобиас натиква дрехите на Аскетите в контейнера за боклук.
– Мислиш ли, че Миротворците биха излъгали, за да ни прикрият? – питам го, подавайки се през отворената врата.
– Категорично – само за да избегнат конфликта – отговаря Тобиас.
Облечен е с червена риза и джинси с протрити колене. Тези дрехи му стоят съвсем нелепо.
– Хубава риза – казвам.
Той сбърчва нос насреща ми.
– Само тя може да скрие татуировките на врата ми, ясно?
Усмихвам се нервно. Съвсем бях забравила за моите татуировки, но ризата ми ги покрива напълно.
Автомобилите на Ерудитите влизат в двора. Пет на брой, всичките сребристи с черни покриви. Двигателите им сякаш ръмжат, докато колелата подскачат по неравната земя. Вмъквам се обратно вътре, оставяйки вратата отворена зад себе си, а Тобиас започва да се занимава с резето на контейнера за боклук.
Колите спират една по една, вратите се отварят и вътре се мяркат най-малко петима мъже и жени, облечени в синьото на Ерудитите.
Други петнайсетина са в черните дрехи на Безстрашните.
Когато Безстрашните наближават, забелязвам сините ленти на ръцете им, което може да означава само едно – тяхната вярност към Ерудитите. Кастата, поробила умовете им.
Тобиас ме хваща за ръка и ме повежда към спалните помещения.
– Не съм предполагал, че нашата каста може да се окаже толкова глупава – казва. – Нали пистолетът е в теб?
– Да – отговарям. – Само че не знам колко точно мога да стрелям с лявата ръка.
– Ще трябва да се поупражняваш – казва той. Вечният инструктор.
– Дадено – отговарям и леко потрепервам, когато добавям: – Ако оживеем.
Дланите му леко докосват голите ми ръце.
– Просто върви с полюляваща се походка и от време на време потрепервай – казва той и ме целува по челото, – сякаш те е страх от техните оръжия. – Още една целувка, този път между веждите. – Дръж се като някоя попарена теменужка, каквато никога не би могла да бъдеш – целувка по бузата, – и всичко ще бъде наред.
– Добре – отговарям. Ръцете ми треперят, когато се вкопчвам в яката на ризата му. Придърпвам устата му към моята.
Разнася се биене на камбана – веднъж, два пъти, три пъти. Това е сигнал за събиране в столовата, където Миротворците се съвещават по не толкова официални поводи като срещата, на която присъствахме и ние. Вливаме се в тълпата на преобразените като Миротворци Аскети.